Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (117)

Глава 114

Искаше ми се да се втурна към нея. Да я прегърна. Поне да подържа ръката й и да я почувствам в своята.

Не можех да направя нито едно от тези неща.

Докато Дризън беше в стаята, аз бях просто колега на Сара от ФБР, който се радва, че тя ще оцелее. Усмивки на облекчение — от прилично и платонично разстояние.

Лекарят на Сара беше извикан. Щом той пристигна, Дризън ми махна от ъгъла на стаята до вратата. Вече нямаше крясъци и поучения в лицето ми. Може да го припишете на радостната атмосфера в стаята. Но щом заговори, тонът му беше непреклонен. Беше крайно сериозен.

— Ето какво предстои, без значение дали ти харесва, или не — започна той и уточни подробностите по престоя ми в „хотел Бюрото“ в Ню Йорк с неизвестна продължителност, докато Синклер бъде заловен. Домашен арест при всички положения. — Ясно ли е?

Единственият избор, който ми се даваше, беше дали да взема със себе си момчетата от лагера.

— Помисли си, докато проведа няколко телефонни разговора — поръча Дризън и посегна към мобилния си телефон.

Излезе от стаята и най-после ни остави сами със Сара. Болниците са като голяма въртяща се врата и никога не се знаеше кога може да се върнат сестрата, докторът или Дризън, затова пристъпих бързо към неотложното. Целувката. Прегръдката. Шанса да й кажа, че ме уплаши до смърт. Единственото, което не беше нужно да й казвам, беше, че не бях изпитвал подобно нещо, откакто съпругата ми беше починала.

Сара го беше разбрала.

— Разпознах го — каза тя. Имаше предвид Синклер. — Но той ме разпозна пръв. Изпревари ме.

— Само с част от секундата — успокоих я.

Тя погледна рамото си, а после и другата ръка, които бяха плътно превързани.

— Това беше достатъчно.

Стиснах дланта й и се усмихнах.

— Имаше късмет.

Както се очакваше, без да почука, в стаята влетя друга медицинска сестра. Бързо пуснах ръката на Сара, въпреки че тази сестра беше толкова ангажирана с букета от жълти лилиуми, който носеше, та едва ли беше от голямо значение.

— Току-що пристигнаха за вас — обяви тя. Остави ги на перваза на прозореца, но преди това зарови нос дълбоко в букета и вдиша дълбоко. — Ухаят невероятно.

Сара извърна поглед към цветята, а после обратно към мен. Това бяха поне две дузини прекрасно аранжирани лилиуми.

— Не гледай към мен; не съм ги изпращал — казах.

Тя се засмя.

— Със сигурност не е бил и Дризън. Цветята не са в стила му.

— Може да е стандартна оперативна процедура за Куонтико — пошегувах се. — По дузина за всяка огнестрелна рана.

Приближих се към букета и забелязах малък хартиен плик до ръба на стъклената ваза. Извадих картичката и я прочетох наум.

— От кого е? — попита тя.

Не отговорих веднага. Четях картичката за втори път и мислех. Мислех трескаво.

Сара попита отново:

— Джон, от кого са?

Обърнах се към нея и поклатих глава.

— Дотук с теорията ми за Куонтико — заявих.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да са объркали имената. Тези са за някаква Джесика Бейкър — казах. — Ще ида да уточня с медицинската сестра.

Приближих се към Сара и я целунах по челото. След това излязох от стаята, качих се в асансьора и излязох от болницата. Не отивах да се видя с никаква медицинска сестра. Също така се постарах Дан Дризън да не ме види.

Не ми беше приятно да лъжа Сара, но щеше да е още по-зле, ако се налагаше тя да лъже, за да ме прикрива. Буквално чувах как Дризън проклина и как пита Сара къде съм отишъл, по дяволите.

Тя нямаше да може да му отговори. Никой не бе в състояние да каже накъде се бях запътил.

Следвах собствения си инстинкт.