Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (65)

Глава 62

В стаята беше толкова тихо, та Сара вярваше, че чува собственото си мигане.

— Господин президент, бих искала да се замислите кое би привлякло убиеца към конкретен О’Хара, бил той вашият шурей или друг — започна тя. — Може да са били съученици, да са имали делови взаимоотношения — на теория би могло да е всичко. И все пак, какъвто и да е мотивът, реакцията на убиеца към познанството му с този Джон О’Хара би трябвало да е толкова властна и неудържима, че се е проявила като потребност да убие кого да е, стига да носи името Джон О’Хара.

— Да не би да казвате, че това е невъзможно? — попита президентът.

— Не. Всъщност е точно обратното. Напълно възможно е — каза тя. — Аз съм убедена, че убиецът се е прицелил в конкретен Джон О’Хара.

— Но той не е моят шурей.

— Точно така.

— Защо не? Господ е свидетел, че си е създал някои врагове.

— Сигурна съм, че е така — отговори Сара малко прибързано. В мига, щом изрече тези думи, й се прииска да можеше да ги върне обратно. — Съжалявам, сър, не влагам неуважение към него.

Президент Монтгомъри лекичко се засмя.

— Няма нищо. Щом Летърман и Лено могат да го критикуват, и вие можете — каза той. — Самият аз също го правя. — Той огледа стаята. — Всъщност важи за всички нас.

— Мисълта ми беше — продължи тя, — че привидно съществува логика убийствата да имат нещо общо с шурея ви предвид неговата… да кажем, прословута репутация. Но за мен логиката се промени.

— След като се срещнахте с убиеца.

— Да — потвърди Сара. — Осъзнах, че този тип можеше да ме убие, ако искаше. Дори доста лесно. Но не го направи. Защо? И кое го накара да ми се разкрие по този начин?

Съветниците на президента на канапето вече не можеха да се сдържат. Искаха и те да се включат в разговора.

— Защото това е игра за него, нали? Играе си с вас — коментира Гилмартин, началникът на канцеларията.

— Да, но нещата са по-дълбоки — отговори Сара. — Той иска да съм уплашена, да живея в страх, а това е невъзможно, ако съм мъртва. Същото важи за истинския Джон О’Хара.

Аманда Кайл, прессекретарят, придоби вид, сякаш току-що е решила загадката в „Колелото на късмета“.

— Значи причината да убива толкова хора с името Джон О’Хара е, за да може истинският да живее в страх?

— Това е моето убеждение — каза Сара. — По същата причина мисля, че онези Джон О’Хара, които вече не са сред живите — като известния писател например, — не са от значение. Това не са убийства за прославяне. Нищо тук не напомня Джон Хинкли.

— Но информацията не е излязла в публичното пространство — включи се Хоторн, заместник-началникът на Тайните служби. — Който и да е „истинският“ Джон О’Хара, той не знае нищо.

— Боя се, че ще узнае — каза президентът. — Както и цялата страна.

— Бихме могли да почакаме още малко, сър — възрази Хоторн. — Бог знае колко са мъжете на име Джон О’Хара, да не говорим за членовете на семействата им. Помислете за паниката.

— До тази сутрин тъкмо за нея мислех — призна президентът. — Но ако умре още някой О’Хара и се узнае, че сме били наясно с тази заплаха, а не сме предупредили никого, чака ни неимоверен скандал.

Сара огледа стаята. В думите на президента определено се усещаше категоричност, тъй като те поставиха край на дискусията. Точка.

— Да започна ли да подготвям изявление, сър? — попита Кайл, която вече нахвърляше бележки в тефтера с жълти листове в скута си.

— Да — каза той. — Но има нещо, което не ми е ясно. — Той се обърна към Сара. — Още не разбирам защо братът на жена ми не може да е истинският, както го наричате вие, Джон О’Хара.

— Ако ми позволите, ще се изразя така — заговори тя. — Да речем, споделите с брата на жена си, че някак е успял да вдъхнови сериен убиец, още повече такъв, който е готов да убие не само него, но и всички с името Джон О’Хара, каква би била първата му реакция?

Президентът извъртя очи. Разбра какво имаше предвид.

— Странно, но думата „страх“ не е първото нещо, за което бих се сетил, нали? — отговори той. — Това би се оказало най-голямото постижение в живота му. Направо би полетял от възторг. Всички знаят, че е такъв.

Сара кимна.

— Включително и нашият сериен убиец.

Никой друг не каза нищо. Нямаше нужда. Стори го единствено президентът.

— Добра работа, агент Брубейкър. Харесвам начина ви на мислене.

— Благодаря, сър.

— Всъщност дължите благодарности на началника си Дан — отговори той. — Той настоя да ви доведе тук тази сутрин.

Сара се обърна към Дризън, който почти не беше продумал през цялото време. Тя не можеше да повярва. Беше й казал, че президентът иска разговор с оперативните лица и е настоял специално тя да присъства.

С други думи, беше я излъгал.

А тя нямаше как да му е по-благодарна.