Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (60)

Глава 57

Сара тръгна по дългия тесен коридор в дъното на „Кантина“ и зави към дамската тоалетна. На две крачки от вратата спря и извади мобилния си телефон.

Ерик Ладъм вдигна на второто позвъняване. Както обикновено още беше в офиса в Куонтико. Чистачите от вечерната смяна го наричаха Ел Ноктамбуло. Нощния бухал.

— Пред компютъра ли си? — попита тя.

— Не съм ли винаги пред него?

— Трябва ми актуалният списък на служителите на „Спортни стоки Уилсън“ в Чикаго, засечен с данните от департамента за моторни превозни средства.

— Клонът му в Чикаго или за целия щат?

— За цял Илинойс — отговори тя.

— Кой е късметлията?

— Джаред Съливан.

— Джаред Съливан от „Спортни стоки Уилсън“ — повтори Ерик на фона от тракането по клавиатурата. — Може ли да ме уреди с безплатна тенис ракета?

Сара се разсмя.

— Това е по-смешно, отколкото можеш да предположиш — каза тя. — Колко време ще ти е нужно?

— Ти с колко разполагаш?

— Най-много две минути. Казах му, че отивам до тоалетната.

— Значи затова жените се бавят толкова дълго.

— Да, сега, момчета, вече знаете какво точно правим. Прикриваме се, за да ви проучим — добави тя. — Звънни ми.

Затвори телефона, приближи се до ъгъла и надникна, за да провери дали Джаред е там, където го беше оставила. Добро момче. Поръча ли вече шотовете?

Сара много добре знаеше името на филма с волейболната топка, наречена Уилсън. „Корабокрушенецът“. На всичкото отгоре и той беше с Том Ханкс.

Въпросът беше как човек, който работи за „Спортни стоки Уилсън“, не го знае? Това беше все едно кметът на Филаделфия да не може да назове боксьорския филм с участието на Силвестър Сталоун.

Ако работиш за тази компания, най-вероятно не би спрял да говориш за „Корабокрушенецът“ и проклетата волейболна топка.

Сара надникна отново зад ъгъла, но гледката й беше препречена от мускулест застаряващ мъж с прошарена брада, който приближаваше по коридора.

Тя бързо се отдръпна, щом той се заклатушка към нея на път за мъжката тоалетна. Лъхаше на текила и одеколон „Олд Спайс“ и очевидно беше прекалил и с двете.

У Джаред имаше и още нещо, което тормозеше Сара. Попита откъде е, но не зададе никакви въпроси за професията й — дори след като разказа за своята. Може и да не беше преднамерено.

А може би просто знаеше отговора на този въпрос.

Мобилният телефон на Сара завибрира в ръката й. Ерик вече звънеше. Какъв човек.

— Можем да се простим с безплатните ракети за тенис. В „Спортни стоки Уилсън“ няма Джаред Съливан.

— Ами в града?

— Има двама Джаред Съливан в Чикаго, а в щата са петима. Двамата от Чикаго са на четирийсет и шест и петдесет и осем.

— Твърде стари са — каза Сара. — А някой в края на двайсетте?

— Този от Пеория: той е на двайсет и девет. Освен това е висок сто деветдесет и три сантиметра. Твоят човек колко е?

— За беда е седнал. — Тя надникна зад ъгъла още веднъж, за да провери дали ще може да го огледа по-добре. — О, мамка му.

— Какво?

— Ще ти звънна по-късно!

Трябва да бягам. Буквално.