Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (19)

Глава 16

Тръгнах бързо по белия пясък на Грейс Бей, а в ума ми се нижеха всевъзможни проучвания и статистики за престъпници, които се връщат на местопрестъплението.

Обирджии? В около 12 процента от случаите.

Убийци? Почти 20 процента. Повишават се до 27, ако в престъплението е имало сексуален мотив.

Не исках мъжът да разбере, че съм се насочил директно към него, затова спрях и топнах пръстите на краката си във водата. Наблюдавах го от около шест метра разстояние как издърпва джета на пясъка, та вълните да не го отнесат.

— Нужда от помощ? — попитах, докато го приближавах с криволичене.

— Не, благодаря, окей съм — отвърна, без дори да ме погледне.

Въпреки употребения израз, акцентът му не беше американски. Господин Спидо беше мосю Спидо. Французин.

Имаше още два джета — по-точно „Ямаха Уейврънърс“ — собственост на курорта, разположени един до друг малко по-надолу по плажа.

— Мислех утре да направя едно кръгче. Колко струва наемането на тези неща? — попитах.

Спидо не караше ямаха. Неговият беше малко поочукан тъмносин кавазаки. Може и да не беше негов, но определено не принадлежеше на Губернаторския клуб.

С други думи, разигравах тъпак. Истинският ми въпрос беше: „Гост на курорта ли си, Спидо?“

— Аз съм посетител — каза отсечено той. — Нямам представа колко взимат.

— Май ще трябва да питам човека — отвърнах и се загледах към шатрата за водни дейности до бара.

Служителят, който стоеше самичък пред нея, изглеждаше по-отегчен дори и от бармана. Положението беше същото из целия район. Няма друго, което да е в състояние да съсипе бизнеса, като две убийства в курорт от висока категория.

Спидо се обърна и се отдалечи от мен — типичното за французите поведение към непознати в класическата му форма.

Почакай, мон фрер, не съм приключил с теб. Всъщност тъкмо започвах.

Беше се запътил към алеята, която водеше към басейна. Настигнах го на около половината разстояние.

— Извинявай — заговорих. — Исках да те питам още нещо.

Нямаше как да изглежда по-скептичен, когато се обърна.

Сакре блю! Какво иска пък сега този глупав американски турист?

— Малко съм зает — отговори.

— И аз — изстрелях. — Опитвам се да разследвам случай на убийство.

Надявах се да видя трепване. Не стана така. Кимна възможно най-хладнокръвно.

— Да, семейство Бреслоу — рече.

— Значи знаеш за това?

— Разбира се. Целият остров приказва.

— Интересно, че употреби тази дума. Доколкото разбрах, ти самият си приказвал тук на плажа със семейство Бреслоу в деня, преди да бъдат убити.

— Е, и?

— Познавахте ли се? — попитах.

— Не.

— А за какво разговаряхте?

Той прехвърли тежестта си от крак на крак.

— Кой си ти всъщност? — попита.

— Ако ти кажа, отговорът ти различен ли ще бъде?

Спидо се втренчи в мен за миг и аз отвърнах на погледа му.

— За гмуркане — отговори накрая той.

— Гмуркане?

— Да. Питаха ме за Рифа на мъртвеца — обясни и посочи над рамото ми.

Разбрах, че съм допуснал грешка, в мига, в който се обърнах.