Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (122)

Глава 119

В резултат от смъртта на Нед Синклер един от проблемите ми мигновено се реши от само себе си. Наред с поздравленията, които получавах за разрешаването на случая с Убиеца на младоженци, бях нарушил половината от правилата в устава на ФБР и бях ядосал немалко хора с по-висок пост, сред които не на последно място Дан Дризън. В същото време бях успял да елиминирам убиец, страшилище за всеки на име Джон О’Хара в тази страна, като по случайност един от тях беше шурей на президента.

Не бях уволнен. Дори не бях отстранен отново. Франк Уолш продължаваше да настоява за срещите ми с доктор Адам Клайн, но след като чичо доктор чу за малката екскурзия, която бях направил след няколко дни възстановяване у дома в Ривърсайд, реши, че работата му с мен е приключила.

— Това показва истински кураж — обяви той при посещението, което се оказа последно. — Постъпил си както е редно. Според мен си добре.

Не бях съвсем сигурен дали действително беше кураж, но още преди да позвъня на вратата на Стивън Макмилън, бях убеден, че това е правилното решение.

Беше един от проблемите ми, който нямаше да се реши сам.

Седях в дневната на Макмилън и слушах прочувственото му разкаяние, задето бе причинил смъртта на Сюзан. У мен не остана и капка съмнение, че думите му са искрени, както и сълзите, които се стичаха по бузите му.

— Знам, че това не е утеха, но не съм пийвал и капка алкохол след катастрофата — сподели той.

— Прав си — отговорих аз. — Не е утеха за мен или за децата ми. Все пак съм сигурен, че за твоето семейство това означава много.

Макмилън хвърли поглед към снимка на сина си и дъщеря си, тийнейджъри, подпряна на масичката до креслото му. Кимна.

Двамата поговорихме още не повече от минута, през която той беше или прекалено умен, или прекалено уплашен да помоли за прошката ми. Тъй или иначе, никога нямаше да я получи.

Това, което можех да му предложа и го направих, беше следното: да приема случилото се.

Казах му: разбирам и оценявам факта, че той осъзнава напълно грешката, която е допуснал, и какво е причинил на момчетата ми и на мен. Беше пределно ясен и аз му повярвах.

— Благодаря — промълви тихо.

След това и двамата станахме и аз направих нещо, което никога не съм си представял, че ще ми е по силите. Не и след милион години. Или дори повече. Ръкувах се с него.

— Кое ви накара да промените намеренията си? — попита Харолд Корниш, след като си тръгнахме от къщата. Адвокатът на Макмилън ме беше изчакал в преддверието, както се бяхме уговорили. — Защо в крайна сметка се срещнахте с клиента ми?

Можех да разкажа на Корниш на дълго и широко през какво бях преминал след последното му посещение във вътрешния ми двор. Марта Коул. Нед Синклер. Също и за едничкото общо между нас тримата: обсебващо желание.

Но му отговорих друго.

— Отмъщението не води до нищо добро — казах.