Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (43)

Глава 40

Изход В20, забутан в ъгъла на терминал „Делта“ на летище „Кенеди“, беше претъпкан до краен предел с кандидат-туристи, всички те чакаха — и чакаха, и чакаха — полета си за Рим, който беше отменен за след два часа, а после за след още един този неделен следобед.

Започваше да се усеща нервност.

Междувременно батериите вече се изтощаваха. Нищо чудно, че всички контакти в зоната за безплатно зареждане в ъгъла бяха заети и от тях стърчаха безброй подобни на спагети кабели за телефони и МР3 плейъри.

Някакъв самонадеян кретен си беше донесъл дори разклонител с допълнителни изводи за още пет айпода, по един за всеки член на семейството.

Единствените двама души, не особено разтревожени наглед от закъснението на полета, бяха младоженците Скот и Анабел Пиърс, които си гукаха на масичка пред „Старбъкс“ съвсем близо до изхода.

Двамата горещи почитатели на кофеина всъщност се бяха запознали именно в „Старбъкс“. Онзи на Източна 57-а улица между Лексингтън и Парк Авеню в Манхатън — да не го сбъркате със „Старбъкс“, разположен диагонално от северната страна на улицата.

Вместо своето голямо чай лате с двойна пяна Анабел беше взела по грешка голямото горещо капучино с обезмаслено мляко на Скот.

— Ще опитам твоето, ако и ти опиташ моето — каза Скот.

Анабел се усмихна и дори лекичко се изчерви.

— Дадено.

Беше любов от първа глътка и след няколко минути вече си бяха разменили телефонните номера. Това беше почти две години преди деня, в който си размениха брачни клетви.

И ето ги сега, млади и блажено влюбени, в очакване да заминат на медения си месец в Рим. Кого го бе грижа, че полетът закъснява? От какво значение бяха няколко часа?

— Нека ги видим още веднъж! — възторжено предложи Анабел, която още сияеше след церемонията и приема, състоял се в Ботаническата градина в Ню Йорк. — Започни от началото.

Бяха получили цял куп подаръци, много от които невероятно скъпи, благодарение на заможните си родители, но засега най-прекрасният от всички им се виждаше малък дигитален фотоапарат. На всичкото отгоре беше използван.

О, но как само беше използван.

Кумът на Скот, Фил Бърнам — съкратено Фил Би, — беше направил освещаването на фотоапарата „Канон“, като изщрака с него снимки по време на цялата сватба. Предаде го на Скот и Анабел веднага след приема, щом се качиха в лимузината. Дяволски хитро.

А и навреме. Официалният фотограф на сватбата щеше да достави луксозните им черно-бели снимки, подредени в подходящ албум с копринени корици, чак след седмици. Скот и Анабел се бяха сгушили пред седем и половина сантиметровия екран на „Канона“ и изживяваха големия си ден отново и отново.

До момента, в който изведнъж всичко се разхвърча. Масата им, бордните им карти, кафетата им. Всичко се сгромоляса с трясък на земята.

— О, господи! — възкликна непохватното създание, което се беше спънало в куфара на колелца, подпрян на съседния стол. — Съжалявам.

— Не се притеснявайте — каза Скот и вдигна масата, а Анабел огледа панталона си за петна.

— О, вижте, кафетата ви са се разлели — продължи злосторникът. — Моля ви, позволете да ви купя нови.

— Всичко е наред, не се притеснявайте — заговори успокоително Скот, който имаше слаба прилика с Колин Ханкс, сина на Том Ханкс.

— Не, настоявам. Това е най-малкото, което мога да направя.

Скот и Анабел се спогледаха, сякаш се питаха един друг: как да постъпим? Приятелите им смятаха, че една от най-милите черти в тях като двойка е умението им да проведат цял разговор без думи.

Скот вдигна вежда. Анабел стисна устни. И двамата кимнаха едновременно.

— Добре, щом настоявате — любезно каза Скот. — Благодаря ви.

— Не, аз ви благодаря. Само ми кажете какво пиете.

Скот го направи в пълно неведение, че на него и прекрасната му младоженка им предстоеше да научат един от най-ценните уроци в живота.

Никога не допускай сериен убиец да ти купува кафе.