Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (47)

Глава 44

След десетминутно пътуване момчетата най-сетне развяха белия флаг и взеха да разпитват къде ги водя. Вероятно съм звучал като развален грамофон.

— Ще ви обясня, щом стигнем — повтарях.

След двайсет минути вече бяхме там.

— Хотел? Водиш ни в хотел? — проплака Джей Джей, щом зърна табелата пред пансион „Поетите“ в градчето Ленъкс, Масачусетс.

— Първо, това не е хотел. Пансион е — обясних спокойно, като сочех величествената викторианска постройка с оръдейна кула и веранда, опасваща я от всички страни. — Второ, да, точно тук ви водя.

— Нали каза, че ще сме обратно в лагера за вечеря — протестира намръщено Макс. — Тази вечер ще има пица пеперони, любимата ми.

— Не се безпокой, няма да спим тук.

Превключих на позиция за паркиране и се обърнах към задната седалка. Изглеждаха някак унили. Определено не бяха ентусиазирани.

— Просто ми имайте доверие, момчета. Можете ли? Ако обичате.

Затътриха крака след мен и им казах да ме почакат, докато поговоря със собственика, Милтън, който седеше на регистратурата.

— Свободна е — отговори Милтън на първия ми въпрос, а след това: — Заповядайте — на втория.

Истинско гостоприемство. Милтън беше точно толкова любезен, колкото и първия път, когато го срещнах… преди петнайсет години.

— Да вървим, момчета — подканих ги, след като взех ключа.

Да, истински ключ. Не магнитна карта или тревожна червена лампичка след седмия опит.

Изкачихме три стълбищни рамена до последния етаж и стаята „Робърт Фрост“. Пътеките по коридорите бяха протрити, боята се лющеше и на места се забелязваше мухъл, но усещането беше по-скоро за уют, отколкото за вехто. Точно както го помнех.

— Бил ли си тук преди, тате? — попита Макс, леко задъхан, докато се опитваше да следва темпото ни, моето и на големия му брат.

— Да — отговорих, отключих вратата и влязохме. — Веднъж.

Джон Джуниър на мига огледа леглото с четири вертикални колони и кадифените завеси, абсолютна противоположност на бунгалото му в лагера.

— И отново, защо сме тук? — простена той.

— Защото ви дължа нещо, момчета — казах. — И то започва тук.