Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (25)

Глава 22

— Както сам можете да схванете от токсикологичния анализ, и при Итън, и при Абигейл са открити следи от нервнопаралитичното вещество циклозарин — обясних. — След като са били затворени в сауната, убиецът не се е поколебал. Отровил ги е.

Бреслоу вдигна поглед от доклада и присви очи.

— С други думи, това е причината да сте тук. Не търсим човек от Търкс и Кайкос?

Поклатих глава:

— Всъщност циклозаринът не е стока, с която може да се снабдите току-тъй.

— А откъде се купува? — попита той.

— Зависи с кого в света на разузнаването разговаряте и дали ви записват, или не. Единствената страна, която със сигурност произвежда значителни количества циклозарин, е Ирак. Оттам нататък най-високо в списъка на заподозрените се нарежда…

— Китай — изпревари ме Бреслоу.

Беше съвсем наясно накъде биех.

Носеха се слухове, че компанията „Чън Ми“ сътрудничи тясно с правителството в създаването на химически оръжия. Кунлун Ли, председателят, дори беше офицер от китайските въоръжени сили.

— Значи той ме обвинява за смъртта на сина си и убива моя? — попита недоверчиво Бреслоу. — Това не е особено в стила на китайците.

— Нито пък носенето на заешки ушички и памперс — отговорих.

Бреслоу се съгласи с леко кимване.

— И сега? — попита. — Няма как да го разпитате.

— Дори и да имаше как, още нямаше да прибегна към това — казах. — Не и без доказателства или мотив.

— Като китайските паспорти на посещавалите острова?

— За начало — отговорих.

— Искате ли да се обадя по телефона в посолството на Съединените щати в Пекин? Вероятно те ще могат да помогнат.

— Кого познавате там? — попитах.

— Всички — отвърна той.

Боже, защо ли не бях изненадан?

И все пак нямаше да се превърна в отстранения агент от ФБР, прекратил отношенията между Съединените щати и Китай. Поне още не.

— Не. Нека не изиграваме тази карта, преди да узнаем повече — предложих.

Обобщих информацията и обещах на Бреслоу да го държа в течение. След това той ме изпрати. Във фоайето стисна ръката ми и усетих, че нещо се въртеше в съзнанието му, може би незададен въпрос.

Определено.

— Защо не ме попитахте? — заговори той.

— Какво да ви попитам?

— Дали аз съм наел онези италиански проститутки и съм им дал камера.

— Не е моя работа — отговорих.

— Напротив, ако това е довело до убийството на сина ми.

Взирах се в Бреслоу и се чудех какво прави. Признава? Още ме преценява? Или може би нещо друго?

Не че имаше голямо значение. Причината да не го попитам беше, че вече знаех отговора на въпроса. Беше все едно от книгите със загадки на „Енциклопедия Браун“, които обичах да чета като дете. Нещо, сторено от него, бе рикоширало.

Не си чак толкова хитър, за колкото се мислиш, Уорнър Бреслоу.