Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (121)

Глава 118

Нед се втренчи надолу към мен. Стисна челюст, а ръката, с която държеше оръжието, беше неподвижна.

— Не я убих аз — казах. — Независимо какво мислиш, не съм аз.

— Лъжеш! — изстреля в отговор той. — Няма значение кой е бил, отговорността е твоя. Ако не беше ти, тя още щеше да е жива.

Може и да беше прав.

Погледнах браунинга му и дъждовните капки по епоксидното покритие на дръжката.

— Защо тогава още не си ме застрелял? — попитах. — След като го заслужавам.

— И това заслужаваш! — Нед вдигна крак и стовари стъпалото си върху ребрата ми. Както стоях на колене, залитнах, претърколих се на земята от болка, а в съзнанието ми имаше само една мисъл.

Дотук добре. По-добре да съм сритан, отколкото смъртоносно прострелян.

— Боже, съжалявам — саркастично процеди Нед. — Да не би да те заболя?

Изтласках се с ръце, за да мога да го погледна в очите. След това се насилих да се усмихна.

— Само толкова ли ти е силата?

Със сигурност чух изпукване на ребра, когато Нед ме повали отново с всичка сила, а тя не беше никак малка. Беше по-як, отколкото изглеждаше. И по-гневен.

Въпреки това го предизвиквах за още.

— Давай, мамино момченце, покажи ми какво можеш наистина! Нора те е прелъстила, нали? Направи същото и с мен.

Този път Нед се прицели по-високо, кракът му мина през лицето ми. Тряс! Бум! Отново се озовах на земята, свит в ембрионална поза. С ръце почти си докосвах глезените.

Усещах отока на лявото си око, залепването на клепача. С дясното наблюдавах как Нед се отдръпва назад за по-голяма засилка. Сякаш играехме футбол, но топката бях аз. Беше се съсредоточил изцяло в причиняването на възможно най-силна болка.

Точно така, Нед, пусни ги на воля. Гнева, омразата…

Ръцете си.

Той отпусна ръце, пистолетът му сочеше надолу, а не към мен. Най-накрая за частица от секундата играта се беше променила.

Сега аз водех с крачка напред и собствено математическо уравнение.

Две минус едно все още си е едно.

С най-бързото движение, на което бях способен, протегнах ръка към резервния си вариант — деветмилиметровата берета, мушната в кобура на глезена ми. Дръпнах я и стрелях, без дори да се прицеля.

Куршумът уцели Нед близо до рамото, почти на същото място, където той беше ранил Сара. Той запреплита крака назад с несигурна крачка, изпълнен с объркване. Опита се да вдигне ръка, но аз бях в готовност. И познайте какво? Бях по-гневен и от него.

Бум!

Този изстрел беше по-точен, прониза го в гърдите, а силата почти подкоси краката му. Той обаче не падаше.

Препъваше се назад, а кръвта се стичаше по тялото му в преливащи цветове заради дъжда. Тъмночервено, светлочервено, почти розово.

Вдигна пистолета си и отвори уста, сякаш искаше да изрече нещо. Вече ми беше казал всичко, което исках да чуя. Доста приказлив беше този побъркан негодник и убиец.

Бум!

Изстрелът прокънтя сред дъбовете наоколо, а аз паднах по гръб. Загледах се в движещите се облаци. Опитвах се да успокоя дишането си.

Бавно се придвижих до мястото, където се беше строполил. Последният ми куршум го беше улучил в сърцето.

Нед Синклер беше мъртъв.

На по-малко от два метра от гроба на сестра си Нора. И знаете ли какво? Те си бяха лика-прилика.