Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (103)

Глава 100

На Ласал й бяха необходими няколко щраквания по клавиатурата в кабинета й в „Ню Йорк Таймс“, за да открие това, което ни беше нужно. Файловете й бяха прецизно подредени, както и всичко останало при нея.

Сара включи високоговорителя точно навреме, за да чуем:

— Открих я — обяви Ласал.

Ставаше дума за статията от рубриката „Брачни обети“, която така и не беше стигнала до публикуване. Женитбата на Марта Коул и Робърт Макинтайър.

По-голямата част от материала беше това, което Коул беше подала на сватбения отдел на вестника. Останалото бяха бележки, направени от редакторите на Ласал, чиято задача беше да потвърдят информацията. Както установихме, трябваше да се направи бърза проверка, за да се отсеят действителните младоженски двойки от многобройните фалшиви съобщения, пратени от шегаджии.

— Какво търся? — попита Ласал.

— Само едно нещо — уточни Сара. — Посочва ли се къде са планирали да се оженят Коул и Макинтайър?

— Имате предвид града?

— Не. Конкретната църква.

— Нека да проверя.

Сара отново прехапа долната си устна, напълно завладяна от предчувствието си, а аз наблюдавах как се споглеждаха Харис и останалите полицаи, сякаш си казваха: леле — тази история може ли да се окаже още по-заплетена, отколкото досега.

Аз залагах, че да.

Ласал бързо прегледа файла на Коул и Макинтайър и прочете на глас определени параграфи, сякаш бяха част от презентация с програма пауърпойнт.

— Живеят в Бруклин… запознали се в армията… и двамата са сержанти…

Харис примигна.

— Почакайте: и двамата са били в армията?

— Очевидно — казах аз.

Стрелянето със снайпер със смъртоносна точност не беше сред уменията, които можеш да добиеш на вечерен курс в Ню Скул. Но къде Коул се беше научила да лъже така добре? Бих се засрамил, че се оставих да ме заблуди, ако не беше толкова дяволски опитна.

— Добре, открих го — обади се Ласал. — Тук пише, че трябвало да се състои в „Сейнт Алегзандър“ в Бруклин.

— По дяволите — обади се Харис. — Мислите ли…

— Емили, там има ли адрес? — попита Сара.

— Не, само име.

— Знам къде се намира тази църква — чу се глас.

Обърнах се и видях, че един от полицаите е пристъпил напред. По му физиономия му се четеше, че е новак.

— Наблизо ли е?

— На около двайсетина пресечки — отговори той. — Сестра ми я посещава.

Изведнъж и най-оптимистичният ни сценарий се превърна във възможно най-лош. Ако инстинктът на Сара не я подвеждаше и Коул се беше запътила точно натам… какво възнамеряваше да прави?

Единственото сигурно беше, че трябваше да предупредим всички, които можеше да са в църквата. Надявах се да няма никой.

Край с надеждите.

Радиостанцията на Харис изпука отново. Същото се случи и с радиостанциите на останалите в групата. Чу се пращене, а след това гласът на диспечерка.

Тя съобщи код 417. Въоръжено лице.

— Вероятно има заложници — допълни.

Още преди да е изрекла адреса, Сара, аз и всички останали вече бяхме хукнали към паркираните патрулни коли.