Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (12)

Глава 9

На близо пет хиляди и осемстотин километра разстояние, на седмия етаж в психиатричната болница „Игъл Маунтин“ в предградията на Лос Анджелис, трийсет и една годишният Нед Синклер лежеше в леглото си и броеше белите плочки по тавана над себе си вероятно за милионен път. Това беше несъзнателен навик, изцяло с цел самосъхранение… и запазване на здравия разум. Броенето на плочките отново и отново беше единственото му бягство от тази забравена от бога адска дупка.

Досега.

Нед чу обичайното скърцане на количката с лекарства по застлания със сив линолеум под на коридора. Сестрите използваха саркастичния израз „питие преди лягане“ — различни медикаменти, с които пациентите на психиатрията да бъдат тихи и послушни през нощта, когато дежурният персонал бе сведен до минимум.

— Време е за лекарствата ти — чу се глас от прага. — Без игрички тази вечер, Нед.

Нед не извърна поглед. Продължи да брои плочките по тавана. Двайсет и две… двайсет и три…

През изминалите четири години, откакто Нед беше пристигнал в „Игъл Маунтин“, една и съща медицинска сестра буташе количката с лекарства през делничните вечери. Казваше се Робърта и беше горе-долу толкова дружелюбна и предразполагаща, колкото и стените на клиниката. А и самата тя беше същинска стена. Почти не говореше с колегите си и определено не си бъбреше с пациентите. Правеше единствено онова, за което й плащаха: раздаваше лекарствата. Нищо повече. А Нед това го устройваше.

Но преди две седмици Робърта беше уволнена. Говореше се, че си прибирала от лекарствата. Както казват, тихите води са най-дълбоки.

Заместникът й беше мъж, който обичаше да го наричат по прякора му — Професионалиста. „Профана“ му отиваше повече. Беше шумен, противен, невеж и не знаеше кога да си затвори устата. Очевидно кандидатите за нощната смяна бяха по-малко и от локвите в Калифорния през август.

— Хайде, Нед. Знам, че ме чуваш в прецаканата си главица — подвикна Професионалиста, докато буташе количката. — Кажи ми нещо. Поговори си с мен, приятел.

Но Нед нямаше какво да каже.

Професионалиста не се отказваше. Мразеше да го игнорират. Беше се наситил на подобно отношение по баровете в Ел Ей, където сваляше жени с изискания подход на гюле за събаряне на стени. Гледаше кръвнишки Нед и си мислеше: „За какъв се има този кретен, че да ми мълчи, по дяволите?“

— Да знаеш, че поразпитах за теб — каза той. — Разбрах, че си бил математически гений, преподавател в колеж с успешна кариера. Но ти се случило нещо лошо. Какво беше? Наранил си някого? Или себе си? Така ли се озова на седмия етаж?

Седмият етаж на „Игъл Маунтин“ беше запазен за ПАН — персоналът използваше това съкращение за „пациенти с агресивен нрав“. Следователно никога — абсолютно никога — не допускаха остри предмети около тях, нито такива, които можеше да се подострят. Не им беше позволено дори да се бръснат.

Нед продължи да мълчи.

— О, почакай, почакай… Сега си спомних какво беше — продължи Професионалиста. — Казаха ми, че си изперкал, когато сестра ти умряла. — Ухили се злобно. — Готина ли беше, Нед? Обзалагам се, че сестра ти е била готина. Нора, нали? Бих шляпнал това сладко дупе, ако беше тук. Но нея я няма, разбира се, нали така? Нора е мъртва. Сега и дупе няма вече, само скелет!

Помощникът се разсмя на шегата си, звучеше точно като онези деца, които дразнеха Нед заради заекването му преди толкова години в Олбани.

Тогава Нед се обърна към Професионалиста за пръв път.

Най-после имаше нещо за казване.