Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (113)

Глава 110

Сара едва не размисли по време на пътуването с таксито до „Ла Гуардия“. Беше готова да промени решението си още веднъж, докато чакахме да се качим в самолета.

— Не мога да повярвам, че ме нави — изрече тя на около десет хиляди и петстотин метра височина някъде над Пенсилвания.

— Няма защо да се притесняваш — успокоих я. — Винаги можеш да кажеш на Дризън, че си на почивка.

— В Бърдуд, Небраска?

Добре, може и да не звучеше логично. Но въпреки че Бърдуд нямаше с какво да привлече туристите, ние двамата горяхме от нетърпение да кацнем там. Не само поради факта че там живееше единственият Джон О’Хара в радиус от двеста и петдесет километра, но и извивката, която се получаваше при свързването Кандъл Лейк, Ню Мексико и Каспър, Уайоминг, загатваше идеалното О в името Нора.

Въпросът беше дали Нед Синклер е успял да стигне в града по-бързо, отколкото бихме могли да го сторим ние. Очевидно не.

— Е, как предлагате да действаме в тази ситуация? — попита Бърт Мелвин.

Той беше началник на полицията в Бърдуд и беше отговорил на едно от телефонните обаждания, което направихме, преди да предприемем пътуването. След като наехме джип чероки от местното летище „Норт Плейт“ и пътувахме десетина минути до Бърдуд, срещнахме се с него в участъка.

Като чул новините за последната жертва в Каспър, бързо решил да се заеме със защитата на О’Хара и му се обадил. Джон О’Хара от Бърдуд бил дългогодишен приятел на Мелвин и собственик на местната железария. Освен това бил ветеран от Виетнам и страстен ловец, което вероятно обясняваше неохотата му да хукне да бяга от дома си и да се крие само защото някакъв „изпаднал негодник иска да се срещне със създателя си“.

— Къде са хората ви? — попита Сара.

— Единият е пред къщата, а другият е вътре и пази единствения допълнителен вход — плъзгаща се стъклена врата към вътрешния двор — отговори той.

— Този, който дежури отпред, в патрулна кола ли е, или в немаркирана? — попита Сара.

— В патрулна — отговори той. — Защо?

Беше ми ясно защо. Знаех също, че Сара иска изключително внимателно да прецени отговора си. Не можехме да влетим в градчето и да очакваме полицай да се превърне в опитно свинче.

— Няма да заловим убиеца, ако го подплашим — отговори тя.

Мелвин кимна и почеса гъстия си мустак. Приличаше на добър кечър, а също така напомняше бившия капитан на „Янките“ Търман Мънсън.

— Вие какво предлагате? — попита предпазливо той.

— Аз и агент О’Хара да поемем предния вход в немаркиран автомобил, а вие да задържите един от хората си вътре, както досега.

Той прихна, но побърза да се извини на мига.

— Съжалявам — обърна се към мен. — Още не мога да осъзная факта, че и вашето име е Джон О’Хара. Това изглежда донякъде като хвърляне в торнадото, вместо да се опитате да избягате от него, не е ли така?

Само ако знаеше, приятел. Само ако знаеше.

Мелвин не показа колебание относно предложението на Сара ако не за друго, то поне защото му даваше възможност да се лиши само от един от хората си, вместо от двама.

— Спестявате ми доста извънредни разходи от бюджета, а той и без това е изтънял до краен предел — призна той и се усмихна. — Колко време ще останете в града?

— Колкото е необходимо — отвърна Сара.

И двамата знаехме, че това не е истина. Не можеш безкрайно да отсъстваш от ФБР без разрешение. Бяхме си осигурили двайсет и четири часа… най-много трийсет и шест.

По един или друг начин се бяхме насочили към някакъв вид изясняване.