Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (120)

Глава 117

След първия изстрел шапката на Кен литна. В този момент той проумя и се хвърли на земята. След това запълзя, а накрая побягна.

Скрих се зад най-близкия надгробен камък и почувствах силно парене в прасеца си. Нед нямаше намерение да ме изпусне за втори път.

— Хвърли го! — чух внезапно.

Едва бях успял да се вдигна на колене и да отвърна на атаката; обърнах се и видях Нед и пистолета му „Браунинг Хай Пауър Марк III“. Сигурно беше тичал от скривалището си, за да стигне до мен толкова бързо.

Пуснах бавно своя глок на земята. След като го подритна на мократа трева, Нед се обърна и се усмихна.

— Е, и това ако не е Джон О’Хара — изрече той.

Отвърнах му с фалшива усмивка и вдигнах длани.

— Единственият и неповторимият.

Това го накара да се изсмее.

— Добре го каза — похвали ме той. — Умник.

— За беда, не мога да се меря с теб.

— Много вярно — отговори той. — Макар да ти свалям шапка, че стигна дотук.

Странното беше, че май го каза искрено. Колкото и мотивиран да беше да отмъсти, изглежда, искаше честна битка. Точно по тази причина бяха и уликите, които оставяше; това беше начинът му да изпита Сара и мен.

— Откъде знаеше, че ще бъда тук? — попитах.

— Откровено казано, не бях съвсем сигурен. Но май съм стигнал до този извод по същия начин като теб. Чрез математика.

Не разбрах какво има предвид.

— Нарича се „ред на Фибоначи“ — поясни той. — Когато следващото число е равно на сбора от предишните две. Пет, осем, тринайсет, двадесет и едно, трийсет и четири. Това някак винаги предизвиква дедуктивното мислене.

Взирах се в Нед и се вслушвах във всяка негова дума. Ако не беше оръжието, което беше насочил към гърдите ми, можех да си представя, че отново изнася някоя от лекциите си в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Къде беше гневът? Яростта към мен? Той беше спокоен. Прекалено спокоен. Чудех се как да подходя.

— Наистина е много жалко — казах и поклатих глава. — Знаеш как биха могли да се развият нещата.

Той извъртя очи.

— Добре, хванах се на въдицата — каза. — Какво имаш предвид?

— Знам какво се е случило, когато с Нора сте били деца, знам цялата ужасна история. Дори и това, че майка ти е поела твоята вина.

— Е, и? — попита той.

Потрепна за пръв път. Бързото примигване ми подсказа, че времето не е излекувало всички рани.

— Представи си как би изглеждало всичко, ако баща ти не се беше оказал чудовище — казах. — Колко различен би бил животът ти и този на Нора.

— Недей да забравяш и за своя живот — прекъсна ме той. — Поне колкото е останало от него. — Размърда окървавената трева под коляното ми. — Как е кракът ти?

— Не се тревожи, не е опасно за живота — отговорих.

Той отново се подсмихна.

— И това си го биваше — заяви. — Обзалагам се, че си разсмивал и сестра ми. Преди да я убиеш.