Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (114)

Глава 111

— Ако ти трябвам, ще бъда в голямата спалня — подхвърлих шеговито и се настаних на задната седалка на наетото гранд чероки.

Всъщност със спуснатата седалка и одеяло положението не беше никак зле в сравнение с долнопробните мотели, в които бях отсядал по време на работата си под прикритие в Полицейското управление на Ню Йорк.

Погледнах часовника си. Течеше двайсет и третият час.

Бяхме паркирали по диагонал спрямо къщата на Джон О’Хара на Стилуотър Лейн. Тук определено се радваха на спокойствие. Не само че нямаше и помен от Нед Синклер, но не се мяркаше и никой друг.

Ако не брояхме агентите на недвижими имоти. Табелите им бяха навсякъде. Половината от къщите на улицата, всички в провинциален стил, облицовани със сиви, бели или кафяви дъски, се продаваха. Можеше да се каже, че проблемите с ипотеките бяха засегнали Стилуотър Лейн в доста голяма степен.

Откровено казано, гледката беше доста потискаща, въпреки че решаваше нашия проблем. Благодарение на брокер, познат на началник Мелвин, имахме на разположение свободна къща в края на улицата за посещения в тоалетната и да се измием.

И все пак спяхме в джипа. Беше логично. Ако Нед Синклер смяташе да се появи, трябваше да сме близо. Съвсем близо.

— Опитай се да не хъркаш — предупреди ме Сара, седнала зад волана.

Подиграваше ми се, че четиричасовите смени, през които се редувахме да спим през нощта, не ми бяха достатъчни. Нищо не можех да направя. Бях като пребит.

Излегнах се отзад. Полицаят от Бърдуд, който беше на смяна вътре от 20:00 до 2:00 часа през нощта, се очакваше след половин час. Щеше да ни донесе и вечеря. Лека дрямка преди това напълно съответстваше на лекарските препоръки.

За беда, в мига, в който затворих очи, Сара промърмори:

— Подранил е.

Изправих се в седнало положение, погледнах през страничния прозорец и видях патрулна кола да отбива по алеята на О’Хара.

От нея слезе полицай Ломан. Спомнях си името му, тъй като предната вечер ни беше донесъл китайска храна и моята порция беше свинско „ло мейн“.

Лично напомняне: никога да не поръчвам свинско „ло мейн“ в Бърдуд, Небраска.

— Да му се не види, къде ни е пицата? — възкликнах, щом видях, че е с празни ръце.

Не само беше подранил, но беше забравил и голямата ни пеперони с гъби. Не беше ли редно да се засрами?

Очевидно не възнамеряваше и да се извини. Двамата със Сара очаквахме да се приближи и да даде някакво обяснение. Трябваше поне да уточни честотата, на която щяхме да се чуваме по радиостанцията през време на смяната му.

Той обаче тръгна право към къщата на О’Хара. Сара веднага слезе от джипа.

— Ще проверя какво става — каза тя.

Наблюдавах я как пресече улицата и извика Ломан по име. Той се обърна с изненадан вид, сякаш Сара го беше стреснала.

В това обаче нямаше логика: той знаеше къде сме.

Нещо не беше наред.