Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (91)

Глава 88

— Меден месец в Париж, а? Звучи добре — казах и си налях още малко кафе от печката.

Тъкмо бяхме приключили с вечерята и се бяхме настанили в малкия кът пред спалнята. Колкото и скромно да беше бунгалото ни, за щастие беше водоснабдено, имаше малка кухня и електричество.

Комарите бяха бонус.

— Ами ти? — попита Сара и се мушна в суичъра си от университета в Колорадо, който се предполагаше, че е завършила Синди Уелкър. — Къде би искал да прекараш твоя…

Гласът й заглъхна и лицето й почервеня от срам. Беше забравила. Вече се бях женил. Вече бях имал меден месец.

— Няма нищо — успокоих я.

— Съжалявам.

— Няма нищо, наистина. За сведение, ходихме в Рим.

— Добре ли прекарахте?

— Направо страхотно — отговорих. — До момента, в който си счупих ръката.

— Счупил си си ръката по време на медения си месец?

— Да. Спънах се и паднах по Испанските стълби, докато ядях двоен шоколадов джелато.

Тя започна да се развеселява. За толкова привлекателна жена имаше доста шантав смях, приличаше на този на Арнолд Хоршак от „Добре дошъл отново, Котър“. Харесваше ми.

— Знам, доста смотано, нали? — аз също се разсмях. — Но сладоледът беше дяволски добър.

Струваше ми се, че досега двамата със Сара почти не бяхме разговаряли за живота си извън работата. Беше приятно. Естествено. Усещах, че и тя чувства същото.

— Е, разкажи ми за двете си момчета — помоли тя.

— А, това е любимата ми тема…

Разказах й за Макс и Джон Джуниър, като се опитвах да сведа прекомерната си бащинска гордост до минимум. Обаче ми беше трудно да сдържам ентусиазма си, особено след като толкова ми липсваха. Приключих да обяснявам колко са прекрасни, Сара просто се взираше в мен и се усмихваше.

— Какво? Какъв е този поглед? — попитах.

— Мислех си, че са големи късметлии да имат теб за баща — отговори тя. — Те са целият ти свят, нали?

— Да, но всъщност е точно обратното. Аз съм късметлията — казах. — А сега за теб. С приятеля ти искате ли деца?

Тя ме стрелна с поглед.

— Добър опит, О’Хара. Искаш да узнаеш дали се виждам с някого.

— Е, все пак това е меденият ни месец. Редно е да съм наясно.

— В такъв случай отговорът е: не. В момента не ти изневерявам с никого.

Отворих уста да кажа нещо, но тя ме спря с вдигната длан.

— И моля те, не ми казвай колко изненадващо е това — заговори тя. — Знаеш, че нямам приятел.

— Всъщност исках да кажа, че те разбирам. Вероятно никак не ти е лесно.

Тя ме погледна колебливо.

— Какво имаш предвид?

— Ти си жена агент от ФБР. Обучена си за ръкопашен бой и носиш оръжие — обясних. — Повечето мъже биха се почувствали застрашени.

Погледът й изведнъж се промени. Взираше се в мен, сякаш бях надникнал в най-съкровените й мисли.

— Откъде го знаеш? — попита тя.

— Просто предположих — отвърнах. — Но да не ти хрумнат разни идеи. Още възнамерявам да спя на канапето тази нощ.

Тя отново се разсмя. Аз също. А после и двамата престанахме.

В бунгалото настъпи непрогледна тъмнина. Всички лампи, включително и тази на верандата отвън, бяха угаснали.

Токът беше спрял.