Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (36)

Глава 33

— Сара, може ли да те видя в кабинета си? — попита Дризън, щом конферентната зала се изпразни след брифинга.

Той тъкмо се ръкуваше с Хоторн за сбогуване и определено не се долавяше взаимно възхищение.

— Разбира се — отговори Сара, сякаш не беше проблем.

Всъщност беше.

В отдела за поведенчески анализ се провеждаха брифинги на две нива. И двата типа бяха класифицирани, но само единият от тях не подлежеше на цензура. Това беше брифингът, който се провеждаше в кабинета на Дризън. Също като оригиналните цигари „Лъки Страйк“ Дризън поднасяше истината без филтри.

След като Хоторн си тръгна, Сара последва Дризън покрай секретарката му Алисън към ъгловия кабинет с гледка към полигон за обучение на морски пехотинци.

— Затвори вратата след себе си — каза той и се насочи към бюрото си.

Тя го направи, а след това седна на един от столовете срещу него. Той се загледа в нея. А после избухна в кикот.

Сара се присъедини.

Нямаше нищо смешно в сериен убиец и във факта, че трима невинни мъже са мъртви, но понякога хуморът на бойното поле беше единственият начин да запазиш разсъдъка си. В този случай скритата закачка беше президентът. Особено онова, което си е помислил — категорично извън протокола, — когато е бил осведомен за убиеца с жертви Джон О’Хара.

Имам един кандидат за теб, приятел. Действай, твой е.

Джон О’Хара, шуреят на президента, беше издънка от голям мащаб. Ако не беше уловен от камерите на онлайн клюкарския радар TMZ как се препъва на излизане от някой бар в Манхатън в три сутринта, го даваха по кабелната телевизия — горе-долу по същото време — да се изявява в личната си телевизионна реклама за продажба на „автентични“ президентски чаршафи и калъфки за възглавници. „Досущ като тези в спалнята Линкълн!“

Вероятно защото ги беше задигнал.

Конфузното поведение на този тип граничеше с това на Били Картър. Беше сбъдната мечта на комиците от късно шоу.

— Мислите ли, че е свързано с него по някакъв начин? — попита Сара. — Не мога да си представя…

Дризън вдигна рамене.

— Не е особено логично. Но пък и убиването на хора с еднакви имена не може да се нарече логично, нали?

— Но от всички имена да избере…

— Знам. Както видя, Хоторн вече е под тревога първа степен. От снощи е поставил шурея под охрана.

— О’Хара уведомен ли е защо му е отредена защита? — попита Сара.

Подозираше, че вече знае отговора.

— Не. Това е другото затруднение в случая — отговори Дризън. — Предвид голямата уста на О’Хара не можем да допуснем това да се превърне в публично достояние. Не бива да причиняваме паника в обществото сред всички нещастни хора, които се казват О’Хара, поне не още.

— Затова ли дойде Хоторн, а не Самюелсън? — попита Сара.

Усмивката на Дризън сякаш казваше: „Браво на теб“. Той оценяваше факта, че младата му агентка вече умело разпознава политическите ходове. Клиф Самюелсън, шефът на Хоторн, беше началник на Тайните служби.

— Не задавах въпроси, но можем да предположим, че е така. Имат нужда максимално да изключат връзка с президента — потвърди Дризън.

— Боже, вече си представям заглавията: „Президентът осигурява защита на шурея си Джон О’Хара, но не и на някого от останалите“.

— Няма нужда да предупреждавам, че не бива да се допускат подобни заглавия.

— Да, но в някакъв момент…

— Да, в някакъв момент ще трябва да обявим за убийствата пред обществото, дори ще се наложи да тръбим за тях. Но същевременно между първия и третия мъртъв О’Хара на картата има още повече от четирийсет, които убиецът не е закачал. Не можем да се преструваме, че сме в състояние да поставим под закрила всички тях.

— И през това време?…

— Това само прави задачата ти още по-трудна — каза той.

Сара наклони глава встрани.

— Моята задача?

— Нали не си мислеше, че си тук, за да чуеш плановете ми за риболов на муха? Заминаваш утре сутринта.

На Сара не й беше нужно да пита къде я изпраща. Първото правило за залавяне на серийни убийци? Винаги започвай от най-топлия труп.

— Чувам, че Парк Сити е чудесен в този период от годината — изрече с равен тон тя.

Той се усмихна.

— Виж, знам, че току-що се прибра от Флорида и куфарът стои неразопакован в кабинета ти. Затова си почини тази вечер, нали така? Нямам предвид да се прибереш и да се захванеш с прането.

— Добре, никакво пране — обеща тя и се изкиска тихичко.

— Сериозен съм — настоя той. — Върви да направиш нещо забавно, полудувай. Бог е свидетел, че имаш нужда.

Беше прав.

— Някакви предложения? — попита тя.

— Не, но съм сигурен, че ще измислиш нещо.