Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (89)

Глава 86

— Ставай, глупчо — продума тя.

Приех това за „да“.

Тонът на Сара казваше следното: „Да му се не види, О’Хара, май напипа нещо“. На мига разбрах, че и двамата сме на една и съща вълна.

На вълната на сватбената рубрика по-точно.

Въпросната идея можеше да се опише по много начини — рискована, опасна, равносилна на саможертва, — но беше и още нещо: единственият начин да прекратим това. Сигурен бях, че е така. Също и Сара.

Гокичката Емили Ласал, от друга страна, се видя в чудо какво да мисли.

— Извинете ме, но какво става? — попита тя с ръка на хълбока.

— Пред вас са следващите герои от „Брачни обети“ — обясних.

Трябваха й няколко секунди, но накрая схвана идеята. След още няколко секунди изражението й вече не казваше „Аха“, а „О, почакайте“. Намръщи се и доби силно угрижен вид.

— Не съм сигурна, че „Таймс“ може да направи това — каза тя. — Имам предвид, че подобно решение трябва да бъде взето от…

— От вашия издател, разбира се — прекъснах я. — Повярвайте ми, осъзнавам цялата сложност.

Без значение дали ставаше въпрос за Кенеди и кубинската ракетна криза, администрацията на Буш при скандала с вътрешно подслушване, в който беше замесена Националната агенция за сигурност, или тази на Обама след залавянето на мулла Абдул Гани Барадар, високопоставен командир на талибаните, имало е моменти, в които „Таймс“ са били молени да забавят или спрат определен материал в интерес на държавната сигурност.

Този случай беше различен. Да, наистина налице бяха хора, чийто живот бе застрашен, но искахме от „Таймс“ да отпечатат информация, за която са напълно наясно, че не е вярна. Въпреки факта, че най-отявлените консервативно настроени критици вече имаха наименование за това явление — наричаха го „уводната статия на Таймс“, — не беше трудно да се разбере, че съществуват граници, които така наречената „Сива дама“ не би прекрачила.

— Слушайте, малко поизбързваме — намеси се Сара. — Преди да поискаме благословията на вестника, трябва да получим друга. От бащата на булката.

Знаех, че не говори за истинския си баща Конрад Брубейкър, за когото ми бе разправяла — пенсиониран преподавател по история на изкуството, който обикновено можел да бъде открит да се прицелва със стик номер 7 към девета дупка някъде в Ла Куинта, Калифорния. Визираше Дан Дризън, който със сигурност не гореше от желание да използва свой агент като жива примамка.

— Може би ще успея да накарам Уолш да му се обади — казах, но мигом поклатих глава разколебан. — Като се замисля… може и да не е толкова добра идея.

Сара извъртя очи.

— Че после да ни е нужна и неговата благословия.

Тя беше права. Бездруго се налагаше да изгладя определен проблем със собствения си началник. Този с отстраняването ми. Като се прибавеше и ексклузивната новина за убиеца на хора с името Джон О’Хара, вече си представях крясъците на шефа си.

Господи, не ти ли стига, че един сериен убиец е по петите ти, та сега искаш да привлечеш и още един? Не ти трябва терапия, О’Хара, нужна ти е усмирителна риза!

— Да, не разчитай на съдействието на Уолш — казах. — Действай чрез Дризън.

Сара се обърна към Ласал.

— Кога излиза в интернет неделната сватбена рубрика? — попита тя.

— В събота в пет.

Това ни даваше на разположение по-малко от три дни. Погледнах часовника си. Шейсет и осем часа, за да съм съвсем точен.

— Невероятно — възкликна Сара. — Кой би си помислил, че планирането на фалшива сватба би било по-трудно, отколкото на истинска?

— Е, поне има нещо, което да очакваме с нетърпение — изрекох без капка емоция.

— И кое е то?

— Медения месец, разбира се.