Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (28)

Глава 25

Нед Синклер седеше зад волана на откраднатия шевролет малибу и гледаше Джон О’Хара, който се връщаше у дома.

Наблюдаваше го как прибира пощата си. Как влиза вътре.

Наближаваше залезът и под прикритието на мрака той щеше да извърши онова, за което беше дошъл. Което копнееше да стори.

През отворения прозорец на малибуто чуваше звука от пръскачката на близката морава, водата се лееше бавно, но в постоянен кръг.

Щрак, щрак, щрак, щрак…

Звукът се повтаряше отново и отново. Непрестанно. Монотонно.

Музика за ушите му. Прекрасна като концерт на Брамс.

Спомените на Нед от времето, когато беше преподавател по математика в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, бяха избледнели до такава степен, че вече бяха кратки далечни проблясъци. И въпреки това малкото, което виждаше, винаги беше едно и също. Уравнения. Уравнения навсякъде. Прекрасната шарка на числата, която изпълваше всеки сантиметър от черната дъска ред след ред.

А той винаги беше една стъпка преди тях — буквално ги причакваше — с тебешир в ръка. Беше решавал едно уравнение, а след това се местеше на следващото, на по-следващото и така нататък.

Всяко от тях падаше жертва на неговата гениалност.

Няколко минути след девет, когато дневната светлина напълно беше изчезнала, Нед слезе от колата. Затвори леко вратата и се огледа наляво и надясно, за да се увери, че е сам, че никой не го наблюдава. Тротоарите бяха празни, не се задаваха коли. Лампите на няколко веранди светеха в далечината, но нищо повече. Нед беше почти невидим.

Сякаш изобщо не беше там.

Бавно прекоси предната морава на О’Хара и тръгна към страничната част на къщата, където имаше тясна тревиста пътечка между дървена ограда и хортензии.

Той надникна през еркерния прозорец, докато минаваше, проверяваше дали в къщата няма още някой, но беше почти сигурен, че О’Хара е сам.

Нед беше прекарал целия ден в колата, паркирана пред къщата. Не видя никой да влиза или излиза, а той точно това искаше.

Всичко се подреждаше прекрасно. Идеално. Точно както си го беше представял през всичките дни и нощи в болницата.

С приближаването към задния двор Нед започна да чува тиха музика. Разпозна песента на мига. И как би могъл да не я познае? Баща му слушаше Синатра през цялото време.

„Най-хубавото предстои“? „Странници в нощта“?

Нед се усмихна. Не.

Песента беше „Наречи ме безотговорен“.

Докато надничаше от задната страна, Нед се изненада приятно. Нямаше да е нужно да влиза в къщата. О’Хара седеше във вътрешния си двор. Пиеше бира.

Нед направи няколко стъпки към него и се появи от мрака в мъгливия лъч светлина от близка лампа.

— Ти ли си Джон О’Хара? — попита той.

Знаеше, че е той, но искаше да е напълно сигурен. Точно като при уравненията. Винаги проверявай работата си. След това провери още веднъж. Тук грешки са недопустими.

О’Хара стреснато скочи от стола си. Заслони очи с ръка, за да види по-добре неканения си гост. Нед Синклер се взираше в лицето му.

— Да — отговори О’Хара. — Ти кой си?

Нед извади оръжието изпод непромокаемото си яке, чувстваше гладкия метал в ръката си като голямо и хубаво парче тебешир.

— Аз съм Нед — изрече той и се прицели в главата на О’Хара. — А ти си мъртъв.

След това дръпна спусъка и уби Джон О’Хара.