Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (94)

Глава 91

Почти не виждах Сара в другия край на бунгалото, но чувах, че се премята през канапето. Зад него ли се криеше?

Не.

— Намерих го! — обяви тя и плесна нещо с ръка.

Един от фенерите.

Нямаше време да обсъждаме стратегията си. Осланях се на вярата, че мислим по един и същ начин. Ако носеше очилата за нощно виждане, тя щеше да го заслепи със светлината. Ако не, фенерът щеше да остане угасен и щяхме да имаме равен старт. Никой нямаше да може да вижда.

В момента чувах единствено приближаващите стъпки. Вратата на бунгалото се намираше от дясната ми страна; прозорецът — или поне което беше останало от него — от лявата. Бях долепил гърба си до нашарената с чворове чамова ламперия почти със същата сила, с която стисках пистолета си.

Дишай, О’Хара, дишай.

Само кратка секунда — двамата със Сара разполагахме единствено с това. Наведен ниско долу, се чувствах като защитник, който се опитва да предотврати светкавичната атака на куотърбека. Ако успеехме да преценим времето, щяхме да победим.

Ами ако не успеехме?

Продължавах да се ослушвам. Стъпките се усилваха все повече и повече. После се случи най-странното нещо. Бях толкова неподготвен за това, че успях единствено да замръзна на място.

Стъпките престанаха да се усилват. Като че ли бяха заглъхнали. Не, това не беше точният израз.

Изчезваха.

Той не тичаше към нас, тичаше покрай нас. И сега се отдалечаваше.

Двамата със Сара скочихме и хукнахме вън от бунгалото, а светлината от фенера й осветяваше пътя ни. Не можехме да го видим; той имаше твърде голяма преднина. И въпреки това знаехме накъде отива.

На около стотина метра надолу по пътечката имаше малко уширение на пътя, където беше паркиран джипът ни. В жабката имаше дори талон с измисленото ми име, Зак Уелкър. Въобразявахме си, че сме помислили за всичко.

— Мамка му! — изкрещях в мига, в който чухме звука от двигател в края на пътеката.

Той вече беше в колата си. Негодникът сигурно беше паркирал точно до нас.

— Ключовете са у теб, нали? — попита Сара тичешком.

Тя беше доста по-напред от мен и почти не се беше задъхала. Очевидно бягащата пътека не й беше непозната.

— У мен са — отвърнах и за всеки случай отново се уверих, че са в джоба ми.

Едва дишах. Гърдите ми горяха.

В съзнанието си вече бях зад волана и се бях впуснал в преследването с пълна сила. Разполагахме с идеалните за това дадености, криволичещ тесен път в нощта, обграден от опасно близки дървета. Бих угасил фаровете, за да се водя само по неговите светлини, а ако и той се опиташе да направи същото, щях да следвам стоповете му. Като нищо и двамата щяхме да се нацелим в масивния ствол на някой бор.

Да те видим дали шофираш толкова добре, колкото стреляш, мръснико.

Със Сара стигнахме до малкия паркинг. Джипът ни беше там и ни чакаше. Извадих дистанционното от джоба си, за да отключа вратите, и макар че цареше непрогледен мрак, успях да забележа нещо.

Сара също го видя.

Джипът беше прекалено близо до земята.

Сара освети предните гуми с фенера. След това огледа и задните. Всичките бяха спаднали.

Заритах гневно вратата, а Сара вдигна поглед към нощното небе.

— Мамка му, не отново! — изкрещя тя.