Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (9)

Глава 6

Ривърсайд, Кънектикът, е на около час път от централен Манхатън. Призовавайки дремещия у мен Марио Андрети, стигнах точно за четирийсет минути. Исках само да се прибера и да прегърна момчетата си.

— Боже, тате, да не се опитваш да ме прекършиш? — изписка Макс, който хвърляше бейзболна топка срещу мрежа симулатор на предната ни морава, когато пристигнах.

Наистина го биваше за десетгодишно момче — като не броим бащинското пристрастие, разбира се.

Най-после го пуснах от прегръдката си.

— Е, събрахте ли си багажа? — попитах.

Училището беше приключило преди седмица. На следващата сутрин Макс и по-големият му брат Джон Джуниър заминаваха на лагер за един месец.

Макс кимна.

— Да. Баба ми помогна да се приготвя. Дори написа името ми с маркер върху бельото. Щура работа. Карай.

Не бих очаквал друго от баба Джуди.

— Тя и дядо вътре ли са?

— Не. Отидоха да купят нещо за хапване — каза Макс. — Дядо искаше пържоли за прощалната ни вечеря.

След като Сюзан умря, родителите й настояха да се преместят от Флорида, където се бяха установили след пенсионирането си. Твърдяха, че няма да е по силите ми да отгледам момчетата сам, докато продължавам да работя в Бюрото, и бяха прави. Освен това вероятно са знаели, че ако са покрай Макс и Джон Джуниър, ще им е по-лесно — макар и малко — да превъзмогнат мъката от загубата на дъщеря си, единственото им дете.

От самото си пристигане бяха просто невероятни и тъй като никога не съумях напълно да изразя благодарността си за посветеното време, обич и за саможертвата им, най-малкото, което можех да направя, беше да им осигуря четириседмичен средиземноморски круиз, докато момчетата са на лагер. Радвах се, че бях платил за него, докато още получавах заплатата си от Бюрото. Не че бих променил решението си. Просто Маршал и Джуди никога не биха приели пътешествието. Такива си бяха.

— Къде е брат ти? — попитах Макс.

— Къде да е? — отговори той и извъртя очи под козирката на бейзболната си шапка. — Пред компютъра. Маниак.

Макс продължи да хвърля срещу въображаемия батер от „Ред Сокс“, а аз се запътих към къщата и се насочих нагоре към стаята на Джон Джуниър. Вратата, разбира се, беше затворена.

— Чук-чук — обявих и направо влязох.

Джон Джуниър седеше на бюрото си пред компютъра. Щом ме зърна, на мига отдръпна ръце от клавиатурата.

— Айде бе, тате, наистина ли не можеш да почукаш? — изръмжа той. — Не си ли чувал за правото на личен живот?

Изкикотих се.

— Ти си на тринайсет, приятел. Ще си говорим за това, когато започнеш да се бръснеш.

Той потърка прасковения мъх по брадичката си и се усмихна.

— Може да се случи и по-скоро, отколкото предполагаш — подхвърли.

Прав беше. Голямото ми момче растеше бързо. Вероятно твърде бързо.

Джон Джуниър беше на единайсет, когато загуби майка си, много сложна възраст. За разлика от Макс, Джон Джуниър беше достатъчно голям, за да изпита онова, което чувстват възрастните — цялата болка и мъка, усещането за съкрушителната загуба. И все пак още си беше дете. Затова беше толкова нечестно. Скръбта го принуди да съзрее по начин, който на никое дете не бива да се случва.

— Върху какво работиш? — попитах.

— Обновявам си страницата във фейсбук — отговори той. — В лагера няма да ни позволят.

Да, знам. Това е една от причините, поради които отиваш, спортисте. Видеоигрите, мобилните телефони и лаптопите са забранени. Само свеж въздух и майката природа.

Минах зад него и хвърлих поглед към неговия макбук. Той на мига подскочи и закри екрана с длани.

— Тате, това е лично!

Никога не съм искал да съм от родителите, които шпионират децата си или тайно проверяват компютъра им, за да се уверят, че не казват или правят нещо нередно. Но също така знаех, че в интернет няма лични неща.

— Щом публикуваш нещо в мрежата, целият свят може да го види — уточних.

— И?

— И трябва да внимаваш, това е.

— Внимавам — отговори той.

Беше извърнал поглед.

В моменти като този Сюзан много ми липсваше. Тя щеше да знае какво да каже и, което е също толкова важно, какво да не казва.

— Джон, погледни ме за секунда.

Той се извърна бавно.

— Вярвам ти — казах. — Проблемът е, че и ти трябва да ми имаш доверие. Опитвам се само да ти помогна.

Той кимна.

— Татко, напълно наясно съм за опасностите и психарите. Не давам лична информация или други такива неща.

— Добре — отговорих.

И с това се приключи.

Или поне така си мислех. Излязох от стаята на Джей Джей, без да имам и най-малка представа, че ми предстоеше да се хвърля в един от най-големите и объркани случаи в цялата си кариера.

И тъй бързо, колкото е нужно да изречете „вечерята е сервирана“, нещата щяха да се отприщят.