Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (68)

Глава 65

Сара бързо щракна върху писмото и се приближи до екрана заради обещаващото „открих нещо“.

Междувременно още изчакваше разговора с Макконъл. Къде търси картона на Нед Синклер? В Кливланд?

Беше говорила с шериф Камбъл от Уинемука, преди да замине за Парк Сити. Логиката беше проста. Щом убиецът на Джон О’Хара беше оставил книгата „Одисей“, вероятно беше подхвърлил нещо и при първата си жертва. Следа, която още не беше намерена.

Тя бе настояла Камбъл да огледа отново местопрестъплението до последния сантиметър, като обърне особено внимание на самия труп.

— Поверете всичките му дрехи още веднъж — беше поръчала. — Чорапи, бельо… всичко.

Сара знаеше, че е досадна, но това просто трябваше да се направи. Понякога се налага да стреляш надалеч, за да уцелиш нещо.

Писмото на Камбъл се отвори в секундата, в която Макконъл отново се появи на линия.

— Съжалявам — извини се Макконъл. — Не можех да го открия, но вече е у мен.

Интересно, беше престанал да поставя ударение на случайни думи, а може и Сара да беше престанала да го слуша толкова внимателно. Слухът й беше отстъпил пред зрението, тъй като беше започнала да чете съобщението на Камбъл.

— Бяхте права — подхвана.

Камбъл обясняваше как хората му огледали маншетите на панталоните каки на първата жертва Джон О’Хара. Разгънали ги и шерифът открил смачкана хартийка, бележка, която се била скрила в гънката на десния крачол като молитвено послание, пъхнато в Стената на плача. На нея имало два реда ръкописен текст.

Заспивайте, дечица, които чувате ръмженето на звяра.

Свидетел направете ме каква забъркал е попара.

Първата мисъл на Сара беше, че това е цитат от стара детска книжка, макар и неизвестна за нея. Прочете текста още веднъж. Може да беше от някое стихотворение. А може и отникъде да не беше — просто от съзнанието на убиеца.

Тя влезе в гугъл, а Макконъл продължаваше да говори. Изреждаше основни факти от живота на Нед Синклер по точки.

— Докторска степен по математика… преподавател в Калифорнийския университет в Лос Анджелис… уволнен преди почти четири години…

Сара преписа редовете от електронната поща.

Макконъл нареждаше монотонно:

— Диагнозата му е обсесивно-компулсивно разстройство… неестествена привързаност към друг член на семейството… сестра му Нора…

— Мамка му! — измърмори тихо Сара, загледана в екрана.

Резултатите от търсенето — те бяха хиляди. Беше пропуснала да сложи редовете в кавички. Добави ги набързо и — бинго — хилядите резултати се превърнаха в един.

Това беше уебсайт на някаква музикална група. Името беше красноречиво.

Сара внезапно скочи от стола и се хвърли към дамската си чанта, която беше на пода зад нея. Вътре в един джоб беше дискът с „Имате поща“. Обърна го да види гърба и прегледа отпечатаните начални надписи от филма. Беше прочела името, знаеше го, но искаше да е напълно сигурна.

Върна се до бюрото и разрови бележките си за „Одисей“. Не се съмняваше, че си е записала името на жената на Джеймс Джойс.

— Как казахте, че се казвала сестрата на Нед? — прекъсна тя с въпроса си Макконъл.

Честото му преглъщане и наблягането на случайни думи се беше появило отново. И все пак точно в тази дума нямаше нищо случайно. Беше право попадение.

— Името на сестра му… Нора — съобщи той.