Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (109)

Глава 106

Господи, какво ви е сполетяло вас двамата?

Човекът, който ни наливаше шотовете текила така и не ни попита открито. Не го направиха и редовните посетители в бара, които не можеха да се сдържат да не ни зяпат. Дрехите ни бяха изпокъсани и обгорели, а лицата и ръцете ни мръсни. Най-общо казано, изглеждахме, сякаш ни бяха влачили до ада и обратно.

За щастие, не ни беше грижа.

След шест шота текила вече изобщо не ни интересуваше.

Със Сара се бяхме настанили на последните два бар-стола в края на бара в първото заведение, което открихме в района на „Сейнт Алегзандър“, сервиращо алкохол. Беше малко ресторантче на име „Двойки и осмици“, от онези квартални заведения, чийто специалитет за вечерта е написан на черна дъска, а трофеи от турнир по софтбол красят стените.

— Леле — ахнах от изумление, след като Сара гаврътна поредния шот с лекота. — Нямах представа.

— За кое? — попита тя, млясна с устни и ги попи.

— Че можеш да пиеш така. Та ти дори не си ирландка.

Тя се засмя.

— Да, знам, а съм и момиче.

— Не познавам друго такова.

— Внимавай, О’Хара — предупреди ме тя. — Това опасно много прилича на комплимент.

— Трябва да е от текилата.

— В такъв случай е време за следващата.

Тя махна на бармана, който зареждаше хладилника под касовия апарат с бира — кафяви и зелени бутилки „Будвайзер“ и „Ролинг Рокс“.

— Сигурна ли си? — попитах.

Тя скръсти ръце.

— Не беше ли точно ти този, който ми пошепна, че двамата трябва да се напием?

Почесах се по главата.

— Мотае ми се смътен спомен. Струва ми се, че имаше нещо такова.

— Тогава престани да бъдеш такъв женчо. Пий или отстъпи мястото си на някой, който го може.

— Добре, щом така искаш.

Барманът пристигна с бутилка „Патрон“ в ръка. Тоя филм вече го беше гледал и преди.

— Нека да позная — каза той. — Още по едно?

Поклатих отрицателно глава.

— Нека да са по две — казах. — Имахме си проблеми в службата последните два дни.

Барманът се изкиска тихичко и се зае да налива, а аз извадих портфейла си. Не мога да кажа, че онова, което последва, беше планирано, но сякаш имах вале каро в играта „Кỳпи“: знаех, че държа добра карта.

— Какво е това? — попита тя. — Сметката ли ще плащаш?

— Не е кредитна карта.

— Прилича на такава — каза тя и я взе от ръцете ми. Огледа я отпред и отзад. — По нея няма нищо.

Права беше: нямаше нищо. Беше черна, лъщяща до блясък и с дебелина на чип за покер. Но както беше казала Сара, по нея външно нямаше нищо. Предполагам, че беше вътре.

— Добре, предавам се. Какво е? — попита тя.

— Въпросът е какво прави.

— И какво прави?

Взех си я от ръцете й.

— Има само един начин да проверим — казах.

След това — бам, бам — надигнах двата шота текила пред мен. Прибрах картата в портфейла си и извадих пари в брой.

Сега да платя сметката.

— Задръж рестото — обърнах се към бармана и се свлякох от бар-стола.

— Чакай — къде отиваш? — учуди се Сара.

Вече бях изминал половината път до вратата и не чувствах никаква болка.

— Където и ти — отговорих.