Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (40)

Глава 37

Може би беше просто съвпадение, а може да беше и карма, но песента, която се носеше от слушалките на айпода на Сара на следващата сутрин, докато самолетът подхождаше за кацане в Солт Лейк Сити, беше „Промяната е за твое добро“ на Шерил Кроу.

Можеше само да се надява на това. Кръстоса пръсти. Дори на краката. Но имаше и още нещо. Не й беше харесало как приключиха нещата с Тед. Беше й противно. Беше смущаващо, просто ужасно. А и тъжно. Струвало й се бе, че го обича.

Шофирането от летището до Парк Сити беше добро начало. Пред нея се ширеше единствено празният път с планините, които се извисяваха на хоризонта. Беше като четирийсетминутна глътка въздух. Разходните документи за кабриолети под наем не се приемаха особено добре в службата й, така че Сара се спря на шевролет камаро 2SS с шибидах.

Понякога просто ти се иска да вдигнеш ръка към небето, докато караш с над сто километра в час, и да почувстваш вятъра между пръстите си.

Озова се в полицейския участък на Парк Сити по-скоро, отколкото очакваше.

— Агент Брубейкър, аз съм Стивън Хъмъл. Приятно ми е да се запознаем — каза началникът на местната полиция.

Посрещна я лично на главния вход на управлението, вместо да изпрати секретарката си или някой помощник. Това винаги беше добър знак. Обикновено следваха и добри взаимоотношения.

Началник Хъмъл определено беше земен човек, а това не беше изненадващо за град, който можеше да отвори филиал на западния клон на „Ел Ел Бийн“. Парк Сити беше рай за привържениците на катеренето през лятото — на всичкото отгоре имаше двуседмично нашествие на бездушни холивудски типове за филмовия фестивал „Сънданс“ всеки януари — и ски рай през зимата.

Хъмъл може и да беше в униформа, но ако съдеше по тена на загорялото му лице и рошавата прошарена коса, представяше си как изглежда извън работно време. Дънки, карирана риза и вероятно студена местна бира в ръка.

— Елате — каза той. — Да идем в кабинета ми. Готови сме за вас.

По средата на пътя пред тях се изпречи млад полицай с дъвка в уста, който „съвсем случайно“ се оказа там. Беше очевидно, че иска да бъде представен.

— Агент Брубейкър, това е детектив Нейт Пензик — услужливо каза Хъмъл.

Пензик изпъна гърди. След това подаде ръка.

— Добре дошли в Парк Сити — поздрави.

Но в тона му нямаше нищо, което да накара Сара да се почувства добре дошла. Тя веднага отгатна, че Пензик е детективът от отдел „Убийства“, който работи по случая О’Хара.

Това се случваше най-редовно, когато се появяваше в някой голям или малък град — намираха се по един-двама полицаи, на които не им харесваше някакъв федерален агент да ги учи как да си вършат работата. Не че Сара някога беше възнамерявала да го прави. Обаче предубеждението се беше загнездило дълбоко у детектив Пензик: всички федерални агенти се мислят за голяма работа.

— Благодаря — отвърна Сара с усмивка и пренебрегна тона на Пензик, както и предизвикателно юнашкото му ръкостискане. — Приятно ми е да се запознаем.

Винаги беше залагала на девиза „Усмърти ги с любезност“. Въпреки че точно този следобед и след вечерта, която беше прекарала, й беше необходима малко повечко воля, за да не хване колосаните ревери на този тип и да му обясни, че в конкретния момент не изпитва грам симпатия към така наречените мачовци. Така че давай го по-кротко, мой човек, а?

Пензик присви очи.

— Началникът не беше особено многословен по повод на идването ви, но предполагам, че е свързано с убийството на О’Хара — каза той.

— Точно така. — Нямаше защо да го лъже.

Пензик дъвчеше дъвката си така ожесточено, че се чуваше жвакане. Ако началник Хъмъл беше спокоен като неделна сутрин, този тип беше напрегнат като пиковия час в понеделник.

— Е, защо е цялата тази секретност? — попита той. — Все пак всички играем за един отбор, не е ли така?

Сара забеляза смръщването на Хъмъл, който на мига беше съжалил за запознанството.

— Не, сериозно, каква е работата? — настоя Пензик. — Какво крие правителството този път?

Най-накрая Хъмъл се намеси.

— Ще трябва да извините Нейт — заговори той. — Просто стана друг човек, откакто гледа „Досиетата Х“.

Опа.

— Много смешно, шефе — обиди се Пензик. Но все пак схвана намека. Млъквай, каубой. Той се обърна към Сара, като се престори на възможно най-любезен. — Очаквам с нетърпение да работя с вас, агент Брубейкър.

— Не си прави труда, Нейт — подхвърли Хъмъл и погледна часовника си. — Бих се изненадал, ако агент Брубейкър още е в Парк Сити след час.

Сара се обърна към него. Това бе новина за нея, дошла изневиделица. Мооля? Тъкмо пристигнах тук. Къде си мислите, че ще ходя?

Хъмъл не се впусна в подробности, не и пред младия си детектив.

— Както вече предложих — каза той, — да идем в кабинета ми.