Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (107)

Глава 104

Двамата със Сара мигом се плъзнахме вляво. Страната на булката. Предимството беше, че и двамата успяхме да извадим оръжията си, без Марта да ни види, и двамата го направихме инстинктивно.

Недостатъкът беше, че седяхме. Приличахме на седящи мишени. И все пак ми беше приятно да усещам оръжието в ръката си.

— Марта, ние направихме всичко, което поиска от нас до този момент — заговори Сара. — Влязохме, седнахме където ти пожела. Сега ще трябва да помоля теб да направиш нещо за нас. Пусни отец Рийз да си върви.

Марта се изсмя самодоволно.

— Десничарка или левичарка си, агент Брубейкър?

— Защо питаш? — поинтересува се Сара.

— Защото се чудя от коя страна на седалката ще намеря пистолета ти.

— Можеш да дойдеш и да провериш. Няма да намериш оръжие — излъга Сара. — Нито при агент О’Хара.

Слушах диалога им, но същевременно наблюдавах. Чак сега успях да огледам добре Марта Коул в бялата й сватбена рокля с квадратно деколте и паднали рамене.

Роклята със сигурност е била красива като нова. Сега беше мръсна, измачкана и пропита от пот. Всъщност Коул изглеждаше подгизнала от глава до пети. Дори косата й имаше вид, сякаш току-що е излязла изпод душа.

Свещеникът беше пълна противоположност. На него, разбира се, не му се беше наложило да тича двайсет пресечки, увит в тафта през горещия юнски следобед, но към главата му беше насочено оръжие, та човек би си помислил, че ще се изпоти. Обаче той изглеждаше съвсем хладнокръвен. В пълен покой.

Всъщност дори заподозрях, че може да знае нещо, което не е известно на мен. Аз, естествено, се чувствах така в присъствието на всички свещеници, но сега беше различно. По-земно.

Това като че ли при всички положения беше добре, тъй като Марта Коул не възнамеряваше да го освободи. Поне засега. Надявах се да не планира да освободи само душата му.

— Знаете ли какво ми каза Роби, когато ми направи предложение? — попита тя. — Обеща ми, че двамата ще бъдем заедно до края на живота си. Завинаги. Беше много убедителен.

— Марта, разбирам колко си разстроена — заговори Сара. — Но…

Коул я засече светкавично като нюйоркско такси.

— Той разби сърцето ми, унищожи го — каза тя. След това на лицето й се появи налудничава усмивка. — Точно затова пронизах с нож неговото.

Сара поклати глава и изрече категорично:

— Убийствата трябва да престанат, Марта.

Тя обаче не слушаше.

— Заслужавах това, което имаха онези двойки. Полагаше ми се — изпищя тя.

Буквално можех да прочета мислите на Сара. Запази спокойствие, продължавай да поддържаш разговора, споменавай името й колкото можеш по-често, за да запазиш доверието й.

— Убедена съм, че е така, Марта, но онези двойки не са заслужавали да умрат — каза Сара. — Не са направили нищо, с което да те наранят.

— Всички умираме, агент Брубейкър. Виждах го всеки ден по време на войната. Единствената променлива е времето.

— Но не ти си тази, която решава това, Марта. Не можеш да си играеш на Господ.

— И все пак го направих, а?

Имаше нещо особено в начина, по който се изрази. Как постави ударение на миналото време. Някакво усещане за завършеност.

Съзнанието ми забушува. Толкова много мисли, въпроси, неизвестни.

Два въпроса се откроиха особено отчетливо.

Къде е странната зелена бутилка, за която беше споменал младият свещеник отвън? И какво има в нея?

Вдигнах поглед към големия златен кръст, който блестеше над олтара. Изведнъж всичко ми се изясни. Това нямаше да е протяжна операция с вземане на заложници. Всъщност изобщо не беше операция с вземане на заложници.

Бързо насочих поглед обратно към Коул. Огледах я от глава до пети. Да, действително беше подгизнала, но не от пот, нали?

О, боже, божичко…

Сега вече успявах да го подуша, миризмата най-сетне се беше разнесла до нашия ред. Изопропанол. Разтворител.

— Довиждане — промълви тя.

Скочих от пейката в мига, в който Марта пусна оръжието и показа малката запалка в ръката си. Тя прокара палец по нея невероятно бързо.

— Не! — изкрещях. Не го прави! Не!

В този миг Марта Коул изрече последната си дума — тази, която така и не беше успяла да каже пред олтара.

— Да.

Не можехме да направим нищо. Коул избута отец Рийз и допря запалката до роклята си.

Избухна в пламъци.