Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (115)

Глава 112

Случи се толкова бързо и същевременно се чувствах някак странно, сякаш наблюдавах на забавен каданс. Вероятно защото не можех да направя нищо, че да я спася.

На половината път от джипа до полицай Ломан Сара направи отчаян опит да извади оръжието си. Отчаян, защото, колкото и да беше необяснимо, Ломан вече беше извадил своето.

Той стреля веднъж в рамото й, на мига последва експлозия от кръв и тя политна назад. Вторият му изстрел уцели другата й ръка, Сара се извъртя и падна по лице на земята.

Можех да се измъкна през задната врата на джипа. Нямаше да съм й от голяма полза, ако и аз пострадам. Адреналинът, гневът и яростта, която ме обзе, като я видях паднала на една страна обаче, ме подтикнаха да изхвърча право към него с пълна скорост.

Той стреля в мига, в който вдигнах оръжието си, а куршумът мина толкова близо до ухото ми, че усетих свистенето.

Сега е мой ред, нещастнико.

И той го знаеше. Натиснах спусъка, а той вече беше побягнал да се скрие зад бронята на крадената си патрулна кола. Щом откри ответен огън, изпразних пълнителя с такава скорост, че той изпусна оръжието си в опит да се прикрие.

— Ето — простена Сара, когато коленичих пред нея. Едва вдигна ръка да ми подаде пистолета си. — Хвани го.

Но аз дори не го виждах. А и нямаше начин да я оставя.

Прикрих я, доколкото можех, и зачаках следващия му ход.

Той беше предприет от друг.

Предната врата на къщата се отвори със замах. Беше полицаят, който пазеше О’Хара вътре. Той беше вдигнал оръжие, силно смутен.

Защо от ФБР стрелят по колегата ми полицай?

Само че това не беше някой от колегите му полицаи. Макар и да беше с униформа, да беше нахлупил шапката ниско над очите си, макар и укрит в сенките на залязващото слънце, макар и да бях виждал само стара негова снимка — аз знаех.

— Това е той! — изкрещях. — Това е Синклер!

Не можех да виня полицая, че застина за част от секундата, докато осмисли ситуацията, включително и мрачната прогноза за съдбата на истинския полицай Ломан. Обикновено не можеш да откраднеш полицейска униформа с оръжие и кола само с думите „много те моля“.

Дори полицаят да имаше някакви съмнения накъде трябва да насочи оръжието си, Синклер ги разсея веднага. Скочи прав пред патрулната кола като играчка клоун в кутия и бързо стреля два пъти към полицая, преди отново да се изгуби от поглед. Вторият изстрел отцепи парче от касата на предната врата, като едва не уцели полицая в гърдите, докато той влизаше обратно в къщата. Със сигурност викаше подкрепление по радиостанцията.

Със сигурност Синклер също беше наясно с това.

Следващият звук, който чух, беше отварянето на врата от другата страна на патрулната кола, от страната на шофьора. Не можех да го видя и той точно това целеше. Настаняваше се зад волана и включваше двигателя. Натисна газта докрай, като се прикриваше зад таблото, и пое с бясна скорост назад по алеята.

Първият ми изстрел уцели страничното стъкло и то се разби на парчета. След това се прицелих към гумите, като улучих двете, които бяха по-близо до мен.

Той обаче продължаваше да се движи, превключи на предна скорост, а гумите му изсвириха в настилката при натискането на газта.

— Върви! — чух зад гърба си.

Беше Сара, събрала последните си сили, за да се увери, че няма да направя това, което възнамерявах. И все пак го направих. Оставих Синклер да се отдалечи с колата, без да го последвам, а останах да помогна на нея.

Извадих сгънатата си носна кърпа и внимателно я притиснах към рамото й, за да спра кръвта.

— Ето, вземи — каза някой зад мен. Полицаят от къщата ми подаваше колан. — Линейката пристига.

Пристегнах колана над втората рана, при бицепса. Вече беше загубила доста кръв.

— Ще се оправиш — уверих я. — Всичко ще бъде наред.

Тя хвърли поглед към гранд черокито и едва успя да промълви:

— Трябваше да тръгнеш след него.

— Моля, и да пропусна възможността да си поиграя на чичо доктор с теб?

Видях, че иска да се засмее, но нямаше сили.

— Глупчо — прошепна.

Надигнах главата й и я прегърнах. Дишането й отслабваше и ставаше по-затруднено. Къде е тази линейка, по дяволите?

— Дръж се, чуваш ли? Трябва да се държиш заради мен — казах.

Тя кимна съвсем леко и се помъчи да задържи прекрасните си нефритенозелени очи отворени.

До момента, в който вече не можеше.