Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (71)

Глава 68

Замръзнах, тялото ми остана напълно неподвижно в продължение на няколко секунди. Тези секунди ми се сториха цяла вечност. Или беше заради усещането, че ми остават едва няколко минути живот?

Ако бях на всяко друго място, но не и в дома си, вече щях да съм се навел светкавично към кобура на глезена си.

Само че моето бебче, и още по-важно, деветмилиметровата берета, която придържаше, бяха някъде в спалнята ми заедно с портфейла, монетите от джобовете и до половина изконсумираната ролка ментови бонбони.

Сега какво?

Следващият ми шанс. Посегнах надясно, стиснах най-близката дръжка от стойката с ножове „Вюстхоф“, поставена до печката, и се извъртях със стегната ръка, готов да метна хладното си оръжие.

Отново застинах.

И добре че го сторих. Иначе вероятно и тя нямаше да последва примера ми — а в нейната ръка беше пистолетът.

— ФБР! — извика и приклекна в позицията, на която ни учат през първата година. По-малка мишена, повече защитени органи.

Чак когато се увери, че има предимство, тя се пресегна към значката си. Дори от повече от шест метра можех да разпозная, че е истинска.

— Мили боже, изкарахте ми акъла! — изпъшках и оставих ножа.

Въздъхнах така тежко, че бих могъл да надуя гигантския балон пред „Мейсис“ за парада по случай Деня на благодарността.

И нейната въздишка беше тежка. Роки срещу моя Булуинкъл.

— Господи, можех да ви прострелям! — промълви тя и свали оръжието си.

— И аз от това се боях.

Кимнах към телевизора. На екрана отново показваха водещия на новините, както и онова заглавие: „Сериен убиец на хора с име Джон О’Хара“.

В мига, в който го видя, тя извъртя очи. Бяха зелени, не можех да не го забележа, също и колко привлекателна беше. И интересна в същото време. Имах чувството, че с опънатата си назад коса и дискретния грим се опитва да не изтъква вида си. Всъщност ефектът беше точно противоположен.

— Аз съм Джон О’Хара — потвърдих онова, което и двамата бяхме видели на екрана. — А вие сте?…

— Специален агент Брубейкър — представи се тя. Прибра в кобура своя глок 23. — Помислихте, че аз…

— Че се каните да ме превърнете в петата жертва — довърших. — Почакайте, вие откъде…

Определено си довършвахме изреченията взаимно.

— Позвъних на входната врата, но никой не отвори. Заобиколих отзад, а вратата към вътрешния двор беше отворена… не чухте ли звънеца?

— Никой не го чува, повреден е — обясних. — Боже, май наистина трябва да го поправя.

Тя се разсмя, но не на саркастичната ми забележка.

— Какво? — попитах. — Кое е толкова смешно?

— О, нищо — отвърна тя и погледна към плота пред мен.

Сведох поглед и видях неподходящия нож, който се канех да запратя по нея подобно на някой нинджа боец. Ножът наистина нямаше да ми е много от полза. Стегни се, О’Хара. Това беше седемсантиметров нож за белене.

Свих рамене.

— Не е особено впечатляващ, а?

— Не се тревожете, виждала съм и по-малки — подхвърли тя. — Освен това не е важен размерът, а как бива използван, нали?

Беше и забавна.

— Жените наистина ли вярват в това? — попитах.

— Всъщност не.

— Ох — възкликнах. — Значи наистина сте дошли да ме нараните.

— А, ето я и нея — отбеляза тя.

— Коя?

— Фалшивата скромност. Самоиронията. В досието ви пише, че сте експерт в тази област.

— Наистина ли? Какво друго пише? — поинтересувах се.

— Цял куп интересни неща, поне в тази част, която имам право да чета — сподели тя. — Всъщност точно затова съм тук.

— За да обсъждаме досието ми?

— Не. Да ви помогна.

— Бюрото вече ме прати при психоаналитик.

— Знам. Но той не може да направи за вас онова, което мога аз — отсече тя.

— О, така ли? И какво е то?

— Да ви опазя жив.

Спрях и се загледах в зелените й очи.

— Добре. Мисля, че току-що напипахме общ интерес.