Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (56)

Глава 53

Тръгнаха през храстите по брега на езерото, Инзли вървеше най-отпред. От пукането на клечките под краката им се получаваше някаква мелодия. Беше неопределена, но все пак имаше ритъм. Приличаше на първите зрънца, които се превръщат в пуканки в микровълновата.

С всяка крачка странното усещане, което беше завладяло Сара, се усилваше. Всъщност не Инзли ги водеше. Беше убиецът. Дори и да не беше организирал тази малка оркестрация, поне е знаел, че ще се получи. Сигурна работа. Като… като по часовник.

— Там! — възкликна Инзли сред храстите.

На Сара не й беше нужно да се взира, за да разбере какво им посочва. Всичко, което липсваше, беше там, точно пред нея, по средата на „сълзата“: въдицата лежеше на земята точно до кутията със стръвта и кофата. Беше някак зловещо.

Не, помисли си тя. Абсолютно зловещо.

— Добре, открихме такъмите. А сега какво? — попита Нол.

Боже, това момче задава много въпроси. А дори не са правилните.

Сара го игнорира. Нямаше какво да търси при въдицата и кофата, но зелената кутия за стръв направо я викаше с този затворен капак. Призоваваше я. Без никакво съмнение.

Тя се насочи право към нея и коленичи. Както беше още с гумените ръкавици, отмести кукичката. Отвори се лесно. Разбира се, че беше лесно.

— Исусе, това си е доста стръв — подхвърли Викс, като надникна надолу през рамото на Сара.

Меко казано. Кутията не беше от онези с много отделения за различни неща и отделни нива, които се отварят с приплъзване. Беше просто голям контейнер, в който този Джон О’Хара беше събрал всичката стръв, притежавана от него.

— Явно никоя от тях не му е помогнала особено — заяви Нол, като погледна празната кофа за риба. — Очевидно не е извадил късмет на езерото.

Инзли се изсмя, а Сара продължи да рови в кутията, като безбройните кукички постоянно се закачаха в ръкавиците й. Раздразнена най-накрая, изсипа цялата кутия и примамките се пръснаха във всички страни.

Гледката й напомни на книга на доктор Зюс. Имаше дълги, къси, дебели, тънки. Някои блестяха в сребристо, други в ярки цветове. Имаше дори една…

Почакай: червена светлина… Стой.

Погледът на Сара се спря върху нещо насред купчината — сгънат бял лист хартия.

Кукичките бяха стари и ръждиви; по някои дори имаше изсъхнали останки от червеи. Хартията обаче беше нова. Чиста. Бяла.

— Какво е? — попита Инзли. — Не ни дръжте в напрежение.

Сара разгъна листа, а съзнанието й копнееше за невъзможното — името, адреса и телефонния номер на убиеца например. А може би никнейма, с който се беше регистрирал в туитър, и кога може да го намери невъоръжен. Боже, нямаше ли да е страхотна развръзка на случая.

— Това е квитанция — каза Сара и обърна листа в правилната посока, за да я прочете. — От „Муви Хът“.

— От онзи автомат е — каза Викс. — Онзи в супермаркета на Брюър. Вземаш дивиди от него за долар на ден.

— А, да — сети се Инзли. — Виждал съм го. Никога не съм го ползвал. Вижда ми се твърде сложно.

— И още как, дори го сритах — присъедини се Нол. — Една вечер ми глътна долара.

— Какво се опитваше да вземеш? — полюбопитства Викс.

— Май беше „Спийд Рейсър“.

— Автоматът ти е направил услуга, повярвай ми.

Двамата се изкикотиха. Дори и Инзли се поусмихна леко. Но само докато не забеляза, че Сара продължава да се взира в бележката.

— Е, какво има? — повтори въпроса си. — Какво мислите?

— Днес е двайсет и четвърти, нали? — попита тя.

Инзли кимна.

— Да. Всъщност е рожденият ден на дъщеря ми. Защо?

— Защото тази бележка е от днес.

Той се наведе, за да погледне.

— Малко е побъркано, нали? Стига това да е точната дума.

— Да, мисля, че е съвсем подходяща — каза тя. — Сега погледнете отново. Мисля, че има нещо още по-странно.