Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (41)

Глава 38

Държанието на Хъмъл след затварянето на вратата на кабинета му накара Сара да си помисли, че коментарът му за заминаването й до час може да е бил шега. Или пък човекът страдаше от загуба на краткосрочната памет. Е, определено беше объркана… но и любопитна.

Хъмъл не даде никакви обяснения. Вместо това се насочи право към една кантонерка зад бюрото си, отвори я и взе чифт ръкавици за еднократна употреба и плик за улики, в който беше екземплярът с меки корици на „Одисей“.

— Предполагам, че първо ще искате да видите това — каза той.

Сара сложи ръкавиците и прехвърли страниците на книгата. Оказа се, че всичко е точно така, както й бяха казали — екземпляр от библиотека без подчертани текстове, пъхнати бележки, нито това, с което беше започнал Дризън — „листове с прегънати ъгълчета“.

Хъмъл се облегна на стола зад бюрото и сключи ръце зад главата си.

— Помня, че трябваше да я чета в колежа — сподели. — Едва проумях дори помощните анализи на книгата.

— Разбирам ви — отговори Сара. — Определено не е леко плажно четиво, нали?

— Въпреки това съм почти сигурен в едно.

— Какво е то?

— Не е принадлежала на жертвата.

— Добре. Защо сте толкова сигурен?

— Защото познавах Джон О’Хара — каза той. — Каква беше приказката? Мъжете искаха да са на негово място, момичетата искаха да са с него? Той беше дяволски добро момче. Но определено не можеше да бъде наречен… — Хъмъл направи пауза в търсене на точния или може би по-уважителен израз. — Да кажем, че единственото, което съм го виждал да чете, беше ресторантско меню.

— За всичко си има пръв път.

— Не и с книга от деветстотин страници, бъкащи от ирландски диалект, несмилаема като претцел — възрази той. — Джон не беше почитател на Джеймс Джойс. Не беше почитател дори на Стивън Кинг, по дяволите.

Сара кимна. Имаше логика.

И тя като Хъмъл беше чела „Одисей“ в колежа. Това беше преди повече от десет години. Тази сутрин я беше заредила в своя киндъл и беше започнала да я чете отново след излитането. Някъде над Канзас се беше предала и беше предпочела айпода си.

Не можа ли убиецът да си послужи с последния роман на Патриша Корнуел?

— Ако предположим, че убиецът е оставил книгата, имате ли някакви догадки какво може да означава? — попита Хъмъл.

— Още не. А вие?

Той се усмихна.

— Интересно е, че питате. Струва ми се, че да.