Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (119)

Глава 116

В далечината се виждаше жълто петно, което се движеше бавно през пороя. Наведох се напред дотолкова, че клепките ми буквално опряха в предното стъкло, когато примигнах и присвих очи, за да видя кой е. Можеше да е всеки — но не беше всеки.

Нед беше навел глава, а лицето му не се виждаше добре заради козирката на бейзболната шапка на „Метс“. Но беше ясно закъде са предназначени тези жълти лилиуми. За гроба на сестра му. Стиснах дръжката на вратата и я отворих леко и безшумно. Беше време да се намокря.

Действай бързо, О’Хара. Стой ниско. Не допускай да бъдеш убит тази вечер.

Добрах се до първата надгробна плоча по права линия. След това продължих напред на зигзаг по маршрута, който вече бях намислил и упражнил. Дъждът беше мой съюзник и заглушаваше звука от стъпките ми. Дори караше Нед да гледа надолу с приведена между раменете глава.

След още малко зигзаг се свих зад една надгробна плоча и притиснах гърба си толкова силно до гранита, та можех да почувствам зрънцата кварц през подгизналата си риза.

Гробът на Нора беше на около шест метра разстояние. Колкото и странно да беше, в момента виждах лицето й. Спомнях си толкова много за нея. За нас двамата. Надникнах бързо и мярнах Нед с лилиумите на около десетина метра от парцела. Извадих оръжието си. Броя до пет и ще бъде в обхвата ми. Преброих, а след това…

— Стой! — изкрещях и се изправих.

Лилиумите се изплъзнаха от ръцете му и той ме погледна изпод шапката си. Очите му се бяха ококорили от изненада и дори от страх. Нямаше никаква представа какво се случваше.

Мамка му! Аз пък нямах никаква представа кой е той.

— Горе ръцете! — заповядах рязко и се приближих до мъжа, който и да беше.

Можеш да прецениш дали някой представлява опасност за теб по реакцията му към въоръжен човек. Ако се взира в оръжието, значи не представлява заплаха.

Този не беше заплаха за мен.

— Кой си ти? — попитах.

Беше толкова зает да зяпа пистолета ми, че се наложи да повторя въпроса си.

— Работя тук — отговори най-после той.

Огледах го. Беше с работни ботуши. Носеше гащеризон с емблема „Кенсико“ от лявата страна. Вероятно беше гробар.

— Как се казваш? — попитах.

— Кен. Аз съм просто Кен.

— За кого са цветята?

— За някаква Нора Синклер. Надгробната й плоча е там — посочи той. — Кой сте вие?

Свалих оръжието, приближих се до мъжа и му показах значката си.

— О — въздъхна той, след като свърза нещата. — Вие сте онзи от колата, нали?

Кимнах.

— Да. Аз съм онзи от колата.

— Шефът ме предупреди да не питам кой сте — обясни той. — Правилно.

Коленете му бяха престанали да треперят. Кен се наведе да събере лилиумите. През това време в съзнанието ми беше започнал да се оформя план как да се добера до магазина, където Нед поръчва цветята. Откъде се бе обадил? Дали беше използвал крадена кредитна карта? Дали щеше да я използва отново?

— Извинявай, какво каза? — попитах.

Кен беше избъбрил нещо, но не го бях чул. Вдигаше последния лилиум.

— Човекът ми каза, че реагирал много емоционално, когато бил близо до гроба — обясни той.

— Чакай… какво? Какъв човек?

— Току-що ми даде петдесет кинта да донеса цветята — поясни той. — Най-лесните пари, които някога…

— Залегни! — изкрещях.