Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (3)

Три

Оливия Синклер скочи така внезапно в леглото, че леко се замая. Първата й мисъл беше, че парното се е включило, че кошмарното дрънчене на тръбите ще разтресе къщата.

Точно по тази причина тя си лягаше с тапи за уши, за да може да проспи всичко това. Тапите за уши помагаха. Доколкото си спомняше, никога не се беше будила посред нощ.

Досега.

Ако звукът не идваше от парното и от тръбите, откъде тогава? Все нещо го бе причинило.

Оливия се обърна наляво, за да провери колко е часът. Часовникът на нощното шкафче показваше 12:20 през нощта.

Обърна се надясно и видя празна възглавница до себе си.

Беше сама.

Оливия махна тапите си за уши, спусна крака от леглото и бързо откри пантофите си. В мига, в който светна лампата, я връхлетя нов звук. Този път го разпозна безпогрешно. Беше ужасяващ писък.

Нора!

Оливия хукна през спалнята и се втурна по тесния коридор към стаята на дъщеря си, където лампата светеше.

Щом стигна до вратата, замайването й прерасна в нещо далеч по-лошо. Погади й се до дън душа.

Навсякъде имаше кръв. По пода. По леглото. Оплискана по боядисаната в розово стена между плакатите на Деби Гибсън и „Дюран Дюран“.

Оливия огледа останалата част от стаята. Пое си дъх. Във въздуха още се усещаше миризма на барут. В един кратък потресаващ миг тя разбра какво се беше случило.

И какво се беше случвало в продължение на повече от година.

О, господи! Дъщеря ми! Горкичката ми невинна дъщеря!

Нора седеше свита на кълбо до таблата на леглото си. Беше обгърнала коленете си здраво с ръце. Беше гола. Плачеше. Гледаше към брат си.

В отсрещния ъгъл на стаята, побелял като зимния сняг навън, Нед стоеше неподвижен в пижамата си на Супермен. Дори не мигаше.

За миг и Оливия остана вцепенена. В следващия момент като че си припомни коя е. Това бяха нейните деца.

Тя беше тяхната майка.

Оливия изтича към Нед, коленичи и го прегърна, притисна го силно към гърдите си. Той забърбори нещо, повтаряше го отново и отново.

Звучеше като „торбалан“.

— Шшш — прошепна Оливия в ухото му. — Няма страшно. Всичко е наред, миличък.

След това много внимателно взе пистолета от ръцете му.

Тръгна бавно към вратата, обърна се и отново огледа стаята. Дъщеря си. Сина си.

И Торбалан, проснат мъртъв на пода.

Миг по-късно вдигна телефона в коридора.

Дълго държа слушалката, след това избра номера.

— Казвам се Оливия Синклер — съобщи тя на оператора от 911. — Току-що убих съпруга си.