Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (31)

Глава 28

— След мен! Да вървим, бързо!

Сара крещеше на всеки полицай, покрай който минаваше от коридора до административната част, надолу по стълбите към багажното отделение и отвъд двойните врати към задушаващата жега. Дори началник Траут нямаше представа накъде се беше насочила.

Обаче я следваше и си проправяше път през тълпата, състояща се предимно от туристи, колкото бързо позволяваше фигурата му на бивш футболен защитник от щата Флорида.

Девет-десет полицаи вече следваха Сара и пресичаха лентата на такситата и лимузините пред терминала.

Колите спряха, а шофьорите натиснаха клаксоните. Част от хората зяпаха, а други се пръснаха встрани, за да направят път.

— Майко мила — измърмори момчето от службата за коли под наем „Авис“, което не изглеждаше достатъчно дорасло, че да шофира.

Бяха окупирали кабинката му. Водеше ги красива жена, която очевидно не носеше сутиен.

— Багажниците! — нареди Сара и размаха значката си. — Отваряй багажниците на всички коли на паркинга!

— Какво? — стъписа се момчето. — Не мога да направя това.

Тя го избута и откачи от стената голямо пано, на което висяха ключовете за колите под наем. Едно завъртане и малко раздрусване и те всичките се изсипаха на земята пред кабинката.

Сега беше ред на Траут да се включи.

— Вие останете тук! — рязко нареди той и посочи двама от хората си. — Проверете всички багажници. Останалите, последвайте ме!

Сара вече се беше преместила на гишето на „Херц“. Самата тя взе няколко ключа и започна да отваря багажник след багажник.

— Какво търсим? — попита един от служителите.

Тя нямаше време да отговаря. В сила бе класическата ситуация: „Видиш ли го, ще разбереш“. Момиче, затворено в багажник, вероятно вързано и със запушена уста.

Боже, дали още ще е жива? Моля ти се да е жива.

Тя веднага се опита да изтрие образа на момичето от съзнанието си. Бяха я учили никога да не се привързва към жертвата. Пречи да се съсредоточиш.

Този урок беше от мъчните и дори след седем години служба не го беше усвоила докрай.

Щрак! Щрак-щрак-щрак!

Един след друг се отваряха багажници на коли с всякакви марки и размери.

Полицаите се бяха разпръснали, служителите от всички фирми за отдаване на коли под наем бързаха с ключове в ръка и натискаха трескаво бутоните на капаците.

Щрак! Щрак-щрак!

Сара тичаше от кола на кола, гледаше още и още. Един ред по-нагоре, а след това надолу. Празно… празно… празно…

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! Дявол да го вземе!

Вече всички се бяха впуснали в действие, полицаите, служителите и дори самите клиенти. Някакъв бизнесмен се потеше чак през сакото на светлия си костюм, докато тичаше от един багажник към друг.

Беше истински хаос, но в добрия смисъл. Всички работеха заедно.

— Всяка кола! Проверяваме всяка кола — извика Сара и се премести на следващия паркинг, който принадлежеше на една от местните компании, „Коли под наем Слънчева светлина“.

В този момент улови нещо с периферното си зрение.

Имаше парченце от пъзела, което не пасваше.