Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (44)

Глава 41

— Ето ги съвсем новичките… лате с двойна пяна и голямо горещо капучино с обезмаслено мляко — чу се глас отзад. Скот и Анабел проведоха диалог с очи на тема как толкова непохватен човек може да се окаже неочаквано мил. — Само да ви попитам как го пиете, като е толкова горещо?

— Предполагам, че имам висок праг на болка — отговори шеговито Скот, щом взе подаденото му капучино.

Сякаш за да докаже твърдението си, незабавно отпи глътка и се усмихна.

О, каква ирония.

Човекът му отвърна също с усмивка — широка, много широка, — а след това последва въпрос към Анабел:

— А как е вашето, пяната достатъчно ли е?

— Да видим — каза тя, вдигна капачето на своето лате и допря чашата до устните си. Веднага вдигна палец. — Много пяна.

— Сигурна ли си, мила? — подхвърли Скот.

Анабел имаше сладки мустачки от пяната. Приличаше на модел от рекламната кампания „Изпихте ли млякото си?“.

— Извинете ме за секунда — промърмори Скот.

Бързо се наведе към Анабел и целуна мустачките над устната й. Тя се изчерви, а той се разсмя, при което последва коментар:

— Така си и мислех. Вие двамата сте младоженци, нали? Имам такова усещане. Познах ли?

— Абсолютно — отвърна Скот. — Оженихме се снощи.

— И ако имаме късмет, ще заминем на меден месец преди първата си годишнина — допълни Анабел с иронична усмивка.

— Вие с този полет ли сте? — попита Скот. — В Рим ли отивате?

— Да — гласеше наглата лъжа. — Ако изобщо…

— Чакайте — каза Анабел и вдигна глава към изхода. — Не мога да повярвам. Като че започват да повикват пътниците.

Напълно вярно, полет Делта 6589 за Рим най-сетне щеше да се състои.

— Предполагам, че ще ви видя на борда — каза непознатото лице. — Преди това трябва да си купя дъвка заради ушите. Ужасно ми заглъхват по време на полет.

— Разбирам ви, и при мен е така — отговори Скот. — Още веднъж благодаря за кафето.

— Удоволствието беше мое. — Наистина. Изцяло мое.

Скот и Анабел грабнаха ръчния си багаж и кафетата и се насочиха към края на опашката, за да се качат на самолета. След още няколко глътки Скот присви очи. Анабел сбърчи нос. И двамата се изплезиха.

— Знам — каза Скот, свел поглед към горещото си капучино с обезмаслено мляко. — И твоето има странен вкус, нали?

— В началото не беше така. Или може да не съм усетила заради многото пяна. Сега обаче…

— Нека просто да ги хвърлим.

— Не можем. — Анабел погледна през рамо. Тя винаги се отнасяше много внимателно към маниерите и етикета като добре възпитана млада дама. — Не тук.

Скот разбра. Обърна се и видя познатата отпреди малко личност пред павилион на „Хъдсън Нюз“ да разопакова дъвка.

— Ще се отървем от тях в самолета — прошепна той.

— Добра идея — пошушна Анабел в отговор.

— Последно повикване за полет 6589 за Рим — прокънтя съобщение откъм изхода.

Анабел хвана под ръка Скот.

— Кое е първото нещо, което ще направим, щом стигнем? — попита тя.

— Искаш да кажеш, след като изпробваме леглото?

Тя закачливо го смушка в ребрата.

— Да, след това.

— Не знам, може да изпробваме Колизеума.

Анабел се канеше отново да го сръчка, но вместо това изведнъж се разпищя. Скот се беше превил и повръщаше обилно. Беше като сцена от „Екзорсистът“. Единствената разлика беше, че повръщаното не беше зелено като грахова супа, а яркочервено. Изхвърляше собствената си кръв, литри кръв.

— Миличък, какво…

Анабел не успя да довърши, а тупна на колене с белия си седем осми панталон в собственото си повръщано.

Спогледаха се безпомощно. Не говореха. Не можеха да говорят. Умираха. И то много бързо. Невероятно бързо.

Докато с усилие поемаше сетния си дъх, Скот се извърна и последното, което видя, бяха злорадо усмихнати очи, ръка, която смачка станиола на дъвка „Джуси фрут“ и после помаха на младоженците от полет 6589.

Е, помага ли ти сега високият праг на болка, приятел?

Ариведерчи!