Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (100)

Глава 97

Заобиколихме леглото в полукръг. Аз бях в единия край, Сара в другия.

— Хвани ъгъла — каза тя.

Хванахме горната завивка, вдигнахме я и я заметнахме назад. Не знаех какво да очаквам, но определено не беше това, което видях.

Какво, по дяволите…

Приличаха на кислородни бутилки, на някакво водолазно оборудване. Бяха шест и лежаха по дължината на леглото.

— Какво пише отстрани — попита полицаят, застанал до мен.

Наведох глава, за да прочета ситния шрифт, но слънцето, осветяващо металния цилиндър, ме заслепи.

— Хей, някой ще спусне ли завесите? — помолих.

Те бяха дръпнати така, че откриваха целия прозорец.

— Дадено — отговори друг полицай.

Беше млад италианец с гарвановочерна коса, сресана назад. Тръгна към прозореца, тялото му за миг препречи светлината, но беше достатъчно, за да видя надписа на бутилката, която беше най-близо до мен. Само че не беше пълна с кислород.

О, не! Не! Не! Не!

Но вече беше твърде късно.

Първият изстрел мина през прозореца, уцели младия полицай право в гърдите и причини експлозия от кръв и кости.

Вторият изстрел пръсна главата на полицая, който стоеше до Сара.

— Долу! Всички залегнете!

Тя искаше точно това, искаше всички да се махнат от пътя й, след като ни беше събрала на едно място. Не стреляше с обикновени куршуми, а с едрокалибрени и запалителни.

С други думи, бяха идеални за взривяване на газова бутилка.

Третият изстрел би убил всички ни, ако някой не беше бутнал леглото, като се хвърляше за прикритие на земята. Бутилките се разместиха. Куршумът разкъса пружините, но не удари бутилка.

Хвърлих се към двойния матрак. Усетих как шевовете на рамото ми се скъсаха, щом бързо го вдигнах с всички сили.

Бутилките хвръкнаха, издрънчаха по твърдия дървен под и се изтъркаляха във всички посоки.

— Всички вън! — извиках. — Веднага.

В суматохата в спалнята проехтя следващият изстрел, но не последва експлозия. Не беше уцелила никоя от бутилките.

Вратата към коридора приличаше на тясна безпощадна фуния в опита ни да се измъкнем от дневната пред спалнята. Всички тичаха, буквално си спасяваха живота.

Аз бях последен, а Сара — точно пред мен. Ако успеехме да се измъкнем от апартамента преди следващия изстрел, тогава може би имаше някакъв шанс да се спасим.

БУУМ!