Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (20)

Глава 17

Като за мръснишки удар този си го биваше. Право в корема, силен и бърз. Направо ме повали.

Дишай, О’Хара! Дишай!

Да, ама не. Стоях на колене, превит безпомощно на две, подпрял ръце на пясъка.

В същото време Спидо като че ли стартира на триатлон за един участник и спринтираше по пясъка към водата. Само дето знаех, че не се кани да плува. Мамка му!

Насилих се да стана, погледнах набързо как издърпва джета си и веднага хукнах… в обратната посока.

Човекът пред шатрата за водни дейности не успя дори да мигне.

— Ще се върна — уверих го и забърсах ключовете за джета от рафта.

Ако имах малко късмет, той просто щеше да ми помаха и да подвикне: „Забавлявай се!“.

Да бе.

— Хей, човече! — чух зад себе си, докато тичах надолу по пясъка. Беше се започнало. Аз гонех Спидо, а онзи от водните развлечения гонеше мен. — Хей, ти! Спри веднага!

В този момент с периферното си зрение мярнах моята южняшка кавалерия. Картър се беше надигнал от бар-стола си и се носеше по пясъка като генерал Шърман през Джорджия. За застаряващ мъж определено го биваше в тичането.

Повлякох един от двата уейврънъра на курорта към водата бързо, колкото можех, и се обърнах към Картър, който кажи-речи повали служителя от водните дейности. Боже, каква гледка. Този плаж надали бе виждал подобен екшън.

Картър се опитваше да разясни ситуацията набързо, а аз — да си припомня тънкостите в карането на джет. Бяха минали може би двайсет години, откакто за последно се бях качвал на такъв.

Точно като карането на колело, нали?

Завъртях ключа, натиснах стартовия бутон и дръпнах дросела. После се вкопчих с все сили в дръжката, та да не се затрия. Спидо беше спечелил преднина, но още не се беше изгубил от погледа ми.

— Давай, спипай го! — чух виковете на Картър.

В името на Джеймс Бонд, как все се забърквам в такива ситуации?