Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (18)

Глава 15

— Говори, Картър.

— Всъщност ги срещнах още веднъж — продължи той. — Сега се сетих.

Картър остави пунша си, чашата се потеше от горещината, и разказа как видял Итън и Абигейл да се разхождат на плажа по залез. Според него било в деня, преди да бъдат убити. Мъж, който вървял в обратната посока, ги спрял и ги заговорил.

— Чу ли разговора им? — попитах, като се опитвах да звуча небрежно бъбрив.

— Не. Те бяха чак при водата, а аз седях тук и пиехме коктейли със съпругата ми. И тримата се усмихваха, но усещах, че Бреслоу и младата му булка са смутени. — Той се приведе леко. — И не само заради факта че онзи беше облечен в един от онези оскъдни бански „Спидо“.

— Защо реши, че са били смутени?

— Езикът на тялото — поясни той. — Имам усет към хората.

— Играеш ли покер?

— Да, покер и крапс, това са моите игри. Всъщност точно затова съм толкова изненадан, че забравих за онзи, с когото разговаряха. Виждал съм го преди… в казиното — допълни той. — Мамка му, трябва да кажа на полицията за това, а?

Не отговорих нищо. Поне така ми се струва. Но Картър не се шегуваше: биваше го с езика на тялото.

Наведе се отново, този път още по-близо.

— Чакай малко. Ти си ченге, нали?

— Нещо такова — отговорих.

Надявах се, че няма да е нужно да влизам в подробности. Може би това зависеше от бързината, с която щях да поръчам на Картър нов пунш с ром.

— Не слагай плодова украса, ако обичаш.

Но той така или иначе не продължи по темата. Помолих го да опише човека, когото беше видял със семейство Бреслоу.

— Тъмна коса, прилична външност — каза той. — Вероятно почти към четирийсетгодишен.

— Висок? Нисък?

— Среден на ръст, струва ми се. Горе-долу колкото Бреслоу. Изглеждаше в доста добра форма.

— Мислиш ли, че е отседнал тук?

— Нямам представа. Както казах, единственият път, когато го видях, беше в казиното.

— Кое точно? — знаех, че на острова има две.

— „Казабланка“ — отвърна той. — Двамата със Спидо бяхме на една маса за крапс, само че стратегията му беше различна от моята. Правеше високи залози. И печалбите му бяха големи.

— Мислиш ли, че може да е познавал крупиетата?

— В смисъл че е мамел?

— Не… имах предвид, че може да е редовен клиент, някой, който живее на острова.

— Да, сега, след като го спомена, крупиетата като че ли го познаваха. Това е добре, нали? Има вероятност да го откриеш.

Допих последната глътка от бирата си „Търкс Хед“. Доста добра като за островно производство.

Благодарих на Картър за времето и помощта му. Точно се канех да избутам назад стола си и той се ококори смаян.

— Не вярвам на очите си — избъбри, загледан над рамото ми.

Обърнах се.

— Какво има?

— Това е той… същият! Приближава се с джет. Виждаш ли го? Ето го там.

Засенчих очите си с ръка от яркото слънце. Мъжът съответстваше напълно на описанието на Картър чак до банския „Спидо“ или, както би го нарекла Сюзан, прашка за банан.

— Сигурен ли си, че е той? — попитах.

— Уха — гласеше отговорът.

Приех това за да.