Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (74)

Глава 71

Наистина трябваше първо да се обадя. Защо не го сторих?

Всъщност много добре знаех защо. Оливия Синклер беше в Лангдейл, Ню Йорк, и не исках да рискувам да чуя по телефона: „Моментът не е подходящ“.

И добре, да: мъничка част от мен се фукаше с въоръжената жена до мен.

— На разположение съм да те чуя по всяко време, ако искаш да споделиш къде отиваме — каза на няколко пъти Сара, докато пътувахме по I-684.

— Съвсем скоро ще стигнем — отговорих.

Изпитвах отчасти вина, отчасти любопитство, а и известно чувство на отговорност, които ме караха да бъда в течение относно живота на Оливия Синклер след убийството на дъщеря й. Веднъж, а понякога и два пъти годишно се обаждах на сестра Емили Бароуз, за да проверя как е най-интересната й пациентка. Това донякъде засилваше иронията от факта, че Нед Синклер искаше да ме убие.

— Психиатрична клиника „Пайн Удс“? — попита озадачено Сара, щом подминахме табелата и се насочихме към паркинга.

Обърнах се към нея, изключих от скорост и угасих двигателя.

— Неочакван въпрос: кое е общото между всички серийни убийци?

Сара ме погледна безизразно.

— Всички те имат майки — отговорих си сам.

Лицето й светна. Точно както предполагах.

От момента, в който бях срещнал специален агент Брубейкър, забелязах колко силно беше фокусирана върху Нед Синклер, а вероятно още повече, след като беше отзована от преследването му. Това допълнително беше изострило желанието й да разреши случая. Наречете го човешка природа. А също и повод да бъде с мен в колата в продължение на един час, без да знае къде отива.

Не ще да е само заради остроумието и чара ти, О’Хара.

Поведох Сара към офиса на сестрите на осмия етаж, където Емили Бароуз със сигурност щеше да е на смяна. За последно говорихме миналото лято, но бяха изминали пет години, откакто не се бяхме виждали лице в лице. Тя изглеждаше по-уморена, отколкото я помнех, някак по-забързана.

Времето се отразява по-зле на онези, които работят на смени.

Представих Сара и се извиних на Емили, че сме дошли без предизвестие.

— Но се надявах, че бихме могли да разговаряме с Оливия. Тя още е в дъното на коридора, нали?

Емили се чудеше как да отговори.

— Знам, знам, вероятно трябва да поискам разрешение от шефа на администрацията ви, но времето малко ни притиска и…

— Не, не е това — прекъсна ме Емили. Тя отново направи пауза. — Оливия вече не е тук.

— О, разбирам. Имате предвид, че са я пуснали?

Както споменах, наистина трябваше първо да се обадя.

— Не — каза Емили. — Имам предвид, че е мъртва.