Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (46)

Глава 43

Едуард Барлис, директор на лагера „Уайлдърлок“, ме погледна, сякаш бях пришълец от Марс. Не, по-лошо. Погледна ме, сякаш бях родителят адски досадник.

След тричасово шофиране директно от Манхатън бях нахълтал без покана в наситения му с аромат на бор мъничък кабинет в петдесетакровия лагерен комплекс в Грейт Барингтън, Масачусетс. Споменах ли за пристигането без предизвестие?

— Господин О’Хара, какво правите тук? — попита той.

— Тук съм, за да видя децата си.

— Но денят за родителски посещения е чак другата седмица.

Бях наясно с това. Бях наясно и с факта, че нарушавам правилата на лагера „Уайлдърлок“, а също така, че Едуард Барлис и колегите му „уайлдърлокчани“ вземаха много присърце създадения от тях ред. В допълнение към забраната за използване на електронни пособия — забрана, която напълно подкрепях — на децата не беше разрешено да се обаждат у дома, преди да изминат десет дни от четириседмичния им престой. Това беше от правилата, които приемах неохотно.

— Знам, че не е ден за посещения, и съжалявам — обясних. — Ала случаят е неотложен. Трябва да ги видя.

— За спешен семеен въпрос ли става дума? Да не би някой да е умрял? — попита той.

— Не, никой не е умрял.

— И въпреки това е неотложно?

— Би могло да се каже.

— Свързано ли е със здравето?

Той се взираше в мен и чакаше да му отговоря. Аз също го погледнах, образ в червена карирана риза и спортни шорти, който се чудеше колко ли дълго ще продължи малката му игричка с двайсет въпроса. Само един поглед към подредения кабинет — спретнато класираните му папки, кабарчетата, забодени в идеална редица на информационната дъска — подсказваше мигом, че Барлис е човек, който се гордее изключително много със своята организираност. Като неканен гост бях също толкова желан, колкото дървеница в някое от бунгалата му.

Изчакай да чуеш останалото, приятел. Стегни се!

Щом не му харесваше, че съм дошъл да видя Макс и Джон Джуниър, определено нямаше да му хареса какво бях замислил.

Майната му на тактичното шикалкавене. Изтърсих всичко на един дъх.

— Какво искате да направите? — попита той.

Беше напълно смаян. Сякаш бях казал на някое хлапе, че дядо Коледа, Великденският заек и Феята на зъбките не съществуват, докато яде от лакомствата, събрани на Хелоуин.

— Приемете това като кратка екскурзия — обясних. — Обещавам да ги върна след два часа.

— Господин О’Хара, боя се…

Прекъснах го. Налагаше се. Барлис беше точно от хората, на които бихте поверили децата си… до определена степен. И все пак той беше директор на лагера, а не диктатор на лагера, а аз не бях изминал целия път дотук само за да се обърна и да си тръгна. Отчаяни времена, отчаяни мерки. Беше настанал моментът да поразмести кабарчетата си.

— Боите се? Не се бойте, Ед — заговорих. — Фактът, че идвам направо от психоаналитика, който началникът ми във ФБР настоява да посещавам, защото се опасява, че може да изляза извън контрол, по никакъв начин не бива да ви смущава. А дори и да ви смущава, успокойте се, защото ми отнеха огнестрелното оръжие — поне това, за което Бюрото знае. Сега може ли някой да доведе синовете ми?

Горкият човечец. Бавно посегна към едно уоки-токи, обади се на двама от възпитателите и им съобщи, че трябва да открият Макс и Джон Джуниър. През цялото време не ме изпускаше от поглед и следеше за някое неочаквано движение от моя страна.

Две минути по-късно момчетата влязоха през вратата. Имаха тен и бяха толкова сладки с шортите и тениските си, драскотините по коленете и мръсотията по вратовете и лактите си. Изглеждаха и миришеха точно на… ами… на лагер.

Лицето на Макс светна; беше въодушевен, че ме вижда. Джей Джей ли? Не чак толкова. И той ми зададе същия въпрос като директор Барлис.

— Тате, какво правиш тук?

— Трябва да ви заведа на едно място, момчета, налага се да го видите.

— Точно сега ли?

— Да, точно сега. Няма да отнеме много време, обещавам. Ще ви върна обратно преди вечеря.

Джей Джей ме погледна по начин, по който може да те гледа само тринайсетгодишно момче, засрамено от роднинската си връзка с теб.

— Ти луд ли си? — осведоми се.

— Не — отговорих. — Аз съм ти баща. Сега да вървим.