Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (53)

Глава 50

— Вие трябва да сте агент Брубейкър — каза полицаят, който посрещна Сара пред службата на шерифа в Кандъл Лейк, Ню Мексико.

— Да. — А ти трябва още да си в гимназията, помисли си Сара, докато се ръкуваше с младия мъж.

Сериозно, в хладилника ми има храна, която е по-стара.

— Шериф Инзли поръча да ви заведа до езерото веднага щом пристигнете — осведоми я той. — Той е на мястото. Готова ли сте да тръгваме?

— Там ли търсите Джон О’Хара?

— Да. Съпругата на О’Хара си мислела, че е отишъл или да пие, или да лови риба, но не са го виждали в нито един от баровете в града.

Да пие или да лови риба? Сара погледна полицая за миг и се зачуди дали той осъзнава колко смешно звучи това. Хумор в стил ситком. Не осъзнаваше.

— Съжалявам, не разбрах името ви — каза тя.

— Питър — отговори той. — Питър Нол.

Сара се качи в полицейската кола шевролет тахо, паркирана до тротоара. Той потегли с включена сирена още преди да е успяла да закопчае колана си. Момчетата и техните играчки…

— Какво друго можете да ми кажете за Джон О’Хара? — попита тя, щом се озоваха извън пределите на града. — Освен че обича да пие и да лови риба.

Нол се замисли за момент, като потупваше с пръсти по волана.

— Знам, че е пенсиониран водопроводчик. Има две деца, които всъщност вече не са деца. Пораснаха и заминаха, и двамата.

Сара прибра веещите се кичури коса зад ухото си. Прозорците бяха отворени и вятърът нахлуваше в колата. Климатикът на Господ.

— Знаете ли дали е обичал книгите? Бил ли е запален по четенето? — попита тя.

— Не, поне доколкото аз знам. Никога не съм влизал у тях.

— От колко време е в неизвестност?

— Жена му ни се обади рано тази сутрин. Официално не бяха минали двайсет и четири часа от последния път, когато го беше видяла, но решихме да не сме дребнави. Имам чичо, който казва, че дребнавостта е за глупаците.

— Умен чичо — отбеляза Сара.

През следващите няколко километра къщите се разреждаха, докато в един момент пред погледа й имаше само дървета и от време на време по някое прегазено на пътя животно. Нол сви вляво по необозначен път, който скоро се превърна в черен и каменист.

— Основният път е на още минута или две по-надолу, но оттук се стига най-бързо до Сълзите — каза той.

— До кое?

— Онази част на езерото, където е най-добрият риболов. Само местните знаят за нея. Ако О’Хара е потеглил натам, точно на това място би отишъл — поясни младежът. — Шериф Инзли взе още един полицай със себе си, за да претърсят.

— Теренът обширен ли е?

— Да, а има и много закътани местенца — отговори Нол. — Повечето от тях са с формата на сълза, оттам идва името.

Пътят се стесни до съвсем малка пътечка през гората. Най-после стигнаха до уширение, служещо за паркинг, на който имаше две патрулни коли, спрени една до друга. Нол отби до тях и изключи двигателя.

— Нека се обадя на шериф Инзли, за да го уведомя, че сте тук — предложи той. Но преди да го направи, не успя да се въздържи. — Защо дойдохте всъщност? Ако нямате нищо против, че питам.

— Да ви помогна да откриете О’Хара — отговори тя.

Което всъщност не беше лъжа.

Беше спасена от повече въпроси от приближаващи гласове. Нямаше защо да търсят шериф Инзли по радиостанцията. Той се беше запътил право към тях.

Сара слезе и бързо се представи на Инзли и на придружаващия го полицай — Брандън Викс, — който не изглеждаше по-възрастен от Нол. Дори възрастта на двамата да се сумираше, пак нямаше да могат да се присъединят към Асоциацията на американските пенсионери.

— Какви са новините за нашия изчезнал? — попита тя.

Инзли свали шерифската си шапка и се почеса по челото, което представляваше безкрайно съзвездие от лунички.

— Джон О’Хара вече не е изчезнал — каза провлачено той. — Гледката не е приятна.