Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (98)

97.

Все още мислех за Колийн, когато двамата с Дел Рио се срещнахме с Фред на паркинга на стадиона по обяд.

Клаксоните виеха безмилостно. Мотоциклетите кашляха и ревяха, докато влизаха през портала. Коли и пикапи се носеха по асфалта. Фенове на всякаква възраст, облечени с тениски на „Рейдърс“ — някои и с лица, боядисани в сребърно и черно, а неколцина дори с костюми на „Дарт Рейдър“, — се забавляваха на импровизирани купони на капаците на автомобилите си, приготвяха бургери и пържоли и се наливаха.

Все пак имаха домакински мач, така че феновете никога не спираха да се надяват, че по някакво чудо славните дни на отбора им ще се завърнат и „Рейдърс“ ще триумфират — ако ли пък не, това пак си беше добър повод за купон.

Хвърлих поглед към запазените места за собствениците и видях как Фред заключва колата си и се отправя към входа. Беше облечен с любимото си яке марка „Докърс“ и носеше ортопедични обувки. Оредяващата му коса беше внимателно сресана. Помислих си, че изглеждаше по-възрастен, отколкото преди една седмица, сякаш беше претърпял голяма загуба. И сигурно си беше точно така.

Извиках Фред по име, той вдигна очи и зави към нас.

Стисна ръката на Дел Рио, потупа ме по рамото и ни поведе през тълпата към един страничен вход на стадиона.

— Благодаря ви, че дойдохте, Джак и Рик. Оценявам го.

Той показа картата си на един от пазачите, каза му, че сме с него, и вратата се отвори към един тунел, който изглеждаше готов за римейк на класическата футболна реклама на „Кока-Кола“ с Джо Грийн.

За един ярък зелен миг аз видях игрището и трибуните от всички страни, които се изпълваха с хора, после завихме наляво и продължихме под стадиона.

По протежение на подземния тунел се отваряха и затваряха врати. Хората от персонала на стадиона подвикваха на Фред и той приемаше поздравите им, като махваше с ръка и се усмихваше. Стомахът ми се свиваше при мисълта за това, което щеше да се случи през следващите няколко минути.

— Хайде да приключваме с това — каза Фред. — Ще бъде трудно, Джак, ще бъде наистина много неприятно.

Той пъхна ключа си в една ключалка и отстъпи назад, за да пропусне мен и Дел Рио да влезем преди него в кабинета му.

Изненадах се, когато видях Евън Нюман и Дейвид Дикс до бюрото му. На една кушетка в дъното на кабинета седяха двама мъже, които не познавах. Бяха облечени с униформи на черни и бели райета. Лицата им бяха мрачни.

Фред ги представи — Скип Стеферо и Марти Матлага — и продължи:

— Джак, носиш ли записа? Двамата с Рик елате с мен. Всички останали, ще се върнем след няколко минути. Ако не се върнем, влезте с взлом.

Двамата с Рик последвахме Фред до една врата, на която пишеше „Съдии“.

Фред почука два пъти и без да чака отговор, завъртя бравата и бутна вратата.

Ехото на разговорите и трясъкът на гардеробчета, които се отваряха и затваряха в съблекалните, рязко утихнаха, когато тримата влязохме вътре.