Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (43)

42.

Сцила отвори вратата на апартамента и Чистача влезе, следван плътно от Злокобния. Изглеждаха решителни и сериозни и Джейсън остана с усещането, че двамата са стари приятели, може би дори извън играта. Всъщност беше доста хубаво от тяхна страна, че изобщо го допускаха в нея.

— Как ти е носът? — попита Злокобния.

Той избра един фотьойл с кожена тапицерия и се отпусна в него, докато Чистача разглеждаше библиотеката.

— Добре е. Искате ли по една бира, момчета? — попита Джейсън.

— За мен не, благодаря — отговори Чистача. — Хубаво жилище, Сцила. Гледката оттук е страхотна. Той се приближи до плъзгащата врата, която водеше към терасата.

— Чакай да ти отворя — каза Джейсън, като с накуцване забърза да го настигне, вдигна резето на вратата и я дръпна, за да се отвори. — Гледката е убийствена — вижда се на петдесет километра разстояние.

Чистача подсвирна.

— Ей, Злокобен. Трябва да видиш това. Ела навън, човече. Все едно си на кино. Направо е кинематографично.

Джейсън избута настрани металните сгъваеми столове, така че тримата да могат да се подредят един до друг до парапета и да се насладят на Лос Анджелис.

— Виждаш ли това? — каза Чистача на Джейсън.

Той посочи към микробуса с логото на кабелна телевизия „Комкаст“, паркиран от другата страна на булеварда.

— Това е твоят шанс за изкупление, колега. Колата за тази вечер. Вярваш ли, че ще получиш втори шанс?

— Естествено, че вярвам — отговори Сцила.

— Ами няма, копеле. Тази вечер ти си гълъбчето.

Чистача бързо се наведе и сграбчи Сцила за коленете. В същото време Злокобния го блъсна по раменете, така че Джейсън се просна върху парапета, а главата и гърдите му увиснаха от ръба. Под него имаше двайсет метра празно пространство.

— Недейте! — извика Джейсън. — Пуснете ме, моля ви. Моля ви!

— Недей да хленчиш, нещастник дребен. Разпери криле и полети.

Коремът на Джейсън изстърга по бетона, когато го избутаха още няколко сантиметра навън. На булеварда под него фучаха коли. Кръвта се втурна в мозъка му и мислите му се завъртяха шеметно. Какво можеше да каже? Това ли беше най-невероятната игра в живота му?

Пред очите му се стрелнаха несвързани образи. Ръката на баща му, стиснала писалка. Свещеникът, който му даде първо причастие. Изражението на лицето на Маргарита Есперанса, докато се бореше за живота си. Собственият му глас отекна в главата му.

Не бива да умирам по този начин.

Не бива да умирам изобщо.

Беше прекалено изплашен, за да извика, когато го прехвърлиха през парапета, но ясно чу как Чистача изкрещя:

— Гълъбче!