Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (84)

83.

Знаех, че гигантското куче, което разтърсваше цялата сграда, все едно беше някакъв парцал, е земетресение. Нямаше какво друго да е. Но в тъмното, докато столът подскачаше под мен, а подът се люлееше на вълни под краката ми, аз бях изтръгнат от настоящето и запратен седем години назад в миналото.

Отново се озовах в пилотската кабина на хеликоптер „СН-46“ в момента, в който ракетата земя–въздух разкъса пода на товарния отсек и взриви задната трансмисия. В кабината отекна вой, сякаш идваше краят на света.

Докато хеликоптерът се въртеше надолу, аз бях притиснат към лявата страна на седалката си. Спрях двигателите, за да намаля бясното въртене по посока на часовниковата стрелка, но нямаше как да спра гравитацията.

Продължих да стискам щурвала, като се опитвах да задържа хеликоптера в хоризонтално положение, но раменете ми едва не бяха изтръгнати от тялото.

В главата ми имаше само една мисъл — да приземя този хеликоптер, без да се разбие, но машината се съпротивляваше. Стисках щурвала и гледах през двойния тунел на очилата за нощно виждане, докато абстрактните форми на земната повърхност се завъртяха и се стрелнаха нагоре, за да ни посрещнат.

От удара при приземяването колесникът проби корпуса на хеликоптера до краката ми. Сблъсъкът беше зашеметяващо, отвратително силен и ме разтърси до кости.

Но хеликоптерът не се разби. Откачих колана, протегнах се и разтърсих рамото на Рик.

Той се извърна, сграбчи ме за ръката и каза:

— Кофти кацане, Джак. Доста кофти шибано кацане.

Стрелецът и механикът изскочиха от хеликоптера от вратата зад мен. Рик се промуши между двете пилотски седалки и ги последва навън в нощта по стъпенките.

Аз можех да изляза през прозореца, но явно съм се върнал в товарния отсек, защото следващият ми спомен е как гледам съсипаната кабина, половината от която беше откъсната от ракетата. Останалото беше заляно с мъртви морски пехотинци.

Беше като филм на ужасите, но беше съвсем на истина.

Четиринайсет мъже, които се шегуваха и подвикваха, когато излетяхме преди двайсет минути, сега бяха смачкани и нахвърлени в лявата страна на кабината.

Дани Йънг беше проснат настрани от останалите и беше подгизнал от кръв. Проверих пулса му, но ръцете ми бяха толкова изтръпнали и трепереха толкова силно, че не можех да усетя нищо.

Извиках Дани по име, но той не ми отговори. Дали клепачите му не се размърдаха? Не можех да бъда сигурен в това.

Поех през хеликоптера сантиметър по сантиметър, като теглех Дани след себе си. Вече го бях преметнал през рамото си, когато чух някой да ме вика по име. Обърнах се и видях ефрейтор Джефри Албърт, който лежеше в дъното на кабината, притиснат под телата на убитите.

Той крещеше от болка.

Кабината се беше запалила. Докато светлината от пламъците се усилваше, постепенно спрях да виждам през очилата за нощно виждане.

Джеф Албърт изви глава, за да ме погледне. Бързо направих оценка на състоянието му. Джеф не само беше притиснат под останалите, но и краката му бяха строшени при катастрофата и костите му стърчаха през разкъсания пилотски костюм. Не можех да го извадя сам.

— Извади ме оттук, капитане! — изкрещя той. — Не ме оставяй да изгоря!

— Ще се върна! — извиках на Албърт. — Ще се върна на помощ. Веднага се връщам.

— Той е мъртъв, капитане — изпищя Албърт. — Дани е мъртъв. Помогни на мен, моля те.