Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (26)

25.

Светлината на утрото блестеше по хълмовете от боклуци с красиво розово сияние, а чайките пищяха като за последно, докато се спускаха над бунището в Съншайн Кениън. Закуската беше сервирана.

Джъстин спря своя ягуар до пътя и се загледа пред себе си. Аз завъртях копчето на полицейската й радиостанция, докато не хванах чист сигнал. Тя отвори термоса си и ми го подаде. Отпих глътка кафе. Беше черно, без захар. Джъстин обича почти всичко да бъде така: чисто, без глупости.

Не се бяхме докосвали повече от две години, но докато седях до нея в тясното пространство на колата, ми беше трудно да не се протегна и да хвана ръката й. Това винаги ме объркваше, дори когато още бяхме заедно.

— Как върви при теб? — попита ме тя.

Полицаите претърсваха бунището от другата страна на пътя. Чувахме ги как си говорят с управлението на полицейските честоти.

— Анди Къшмън има около двайсет разгневени бивши клиенти, всеки един от които разполага със средствата, възможността и особено с мотива да го убие. Тогава защо са убили Шелби вместо него? Доникъде не съм стигнал.

— Съжалявам да го чуя, Джак. Но всъщност имах предвид, как върви при теб в личен план?

Това, което имаше предвид в действителност, беше как върви при мен и Колийн, а аз не исках да обсъждам това с нея. Вместо това казах:

— Имам и нов случай. Много труден и личен. Нали си спомняш, че съм ти разказвал за моя чичо Фред?

— Онзи, който се занимава с футбол.

— Аха. Той се притеснява, че някои от мачовете са нагласени. А това може да предизвика огромен скандал — най-големият след скандала с „Блек Сокс“ в бейзбола.

— Еха — каза Джъстин.

— Освен това пак сънувам — добавих аз.

Джъстин повдигна вежди.

Бях искал да поговорим, но сега наистина щеше да се наложи да поговорим. Когато кажеш на някой психоаналитик, че сънуваш, все едно провесваш кълбо прежда пред котенце.

— Какво сънуваш? — попита тя. — Същото, както преди?

Така че й разказах всичко. Описах ярките експлозии и как тичах, като носех на рамо някого, когото обичах, но никога не успявах да избягам.

— Предполагам, че може да е чувство за вина, защото си оцелял. Ти какво ще кажеш, Джак?

— Ще кажа, че ми се иска да спра да сънувам.

— Все още те бива — отбеляза тя. — С остроумните отговори.

Отворих папката, която бях пъхнал под облегалката за ръката. Вътре беше снимката, която Боби Петино беше изпратил по електронната поща на Джъстин тази сутрин. Беше училищна портретна снимка на хубаво шестнайсетгодишно момиче, което се казваше Серена Моузес. Снощи я бяха обявили за изчезнала. Серена живееше в Еко Парк — едно предградие в източната част на Лос Анджелис, която Джъстин наричаше „червената зона“, защото там беше полето на действие на убиеца на ученички.

Два часа след като родителите на Серена се бяха обадили в полицията, беше получено анонимно и непроследимо обаждане, което съобщаваше, че тялото на Серена се намира на това бунище.

В този момент по полицейската радиостанция се разнесоха гласове, един от които беше много по-рязък и силен от останалите.

— Намерих нещо. Може да е от човек. О, Господи…

— Да тръгваме — казах аз и отворих вратата на колата.

— Не, Джак. Трябва да отида сама. Ако дойдеш с мен, репутацията ми ще пострада. Стой в колата.

Съгласих се. После проследих с поглед Джъстин, която прекоси пустата улица и се отправи към мястото, където полицията вече ограждаше част от вонящия терен.