Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (58)

57.

Джъстин отпи от изстиналото кафе в картонена чаша. Полицаят, когото беше открила, лейтенант Марк Бруно, седеше зад бюрото си в кабинета с изглед към залата на отдел „Убийства“. Бруно беше на четирийсетина години, набит и замислен. Преди пет години беше разследвал убийството на Уенди Борман в източната част на Лос Анджелис.

— Уенди беше мъртва от един ден, когато са я намерили в онази уличка — каза Бруно. — Беше валяло. Пълна трагедия. Всякакви евентуални следи по тялото й бяха измити от дъжда и бяха заминали в канала.

— Каква беше твоята хипотеза за този случай? — попита Джъстин.

— Беше повече от хипотеза. Имахме свидетел — отговори той. — Някой е видял как я отвличат.

Джъстин рязко се изправи на стола си.

— Чакай малко. Не е имало свидетели.

— Напротив, имаше. Но това не беше публикувано във вестниците, най-малко защото свидетелката беше на единайсет години. Едно момиченце — Кристин Кастиля. Майка й не позволяваше да я разпитваме дълго, а така или иначе не беше видяла нищо полезно.

— Отчаяно се нуждая от следа — каза Джъстин. — Каквото и да е, независимо колко незначително ти изглежда.

— Досега никой не е свързвал случая на Уенди Борман с убийствата на ученичките — каза Бруно. — От теб щеше да излезе добро ченге, ако можеше да си позволиш резкия спад в доходите.

— Благодаря — каза Джъстин. — Но може би греша.

— Ами, не се отказвай — каза Бруно. — Не съм от онези ченгета, които не могат да те понасят, доктор Смит.

— Джъстин.

— Джъстин. Не ми пука кой ще пипне кучия син. Всъщност даже съм за теб. Очевидно имаме нужда от всяка възможна помощ.

Джъстин се усмихна.

— Разкажи ми за Кристин Кастиля.

Бруно завъртя стола си на сто и осемдесет градуса, отвори един шкаф зад гърба си и извади оттам тетрадка със спирала, на корицата на която с дебели главни букви беше написано „Борман“. После пак се завъртя към бюрото си и потърка челото си, докато разлистваше бележките си и от време на време промърморваше: „Аха“. Накрая пак вдигна поглед към Джъстин.

— Добре, значи, спомням си почти всичко. Накратко казано, Кристин и майка й, Пеги Кастиля, са били в едно кафене на ъгъла на „Роуена“ и „Хайпириън“. Момичето е седяло с лице към „Хайпириън“ и е видяло двама мъже, които са хвърлили едно момиче в някакъв микробус…

— Двама мъже?

— Така каза. Но не беше сигурна, че отвлеченото момиче е било Уенди Борман. А ние не можахме да определим часа на смъртта на Уенди с такава точност, че да кажем дали е била убита по времето, през което семейство Кастиля са били в кафенето.

Бруно въздъхна и продължи:

— Но е видяла двама мъже. И това беше горе-долу всичко, което научихме по време на цялото разследване. Така и не изскочи нищо друго.

— Кристин даде ли някакво описание на мъжете? Или поне на единия?

Бруно разлисти страниците и извади скица на млад мъж с къдрава коса и очила. Чертите му бяха обикновени, почти безлични. Обърна скицата към Джъстин, за да я види.

— От тази рисунка се разбира само, че Кристин не е успяла да му види лицето — каза Бруно. — Извършителят е имал тъмна коса и очила, не е видяла нищо друго.

— Лоша работа, по дяволите.

— Да, сега си спомних и още нещо. Кристин е видяла и втория мъж в гръб. Бил по-нисък и имал по-дълга и права коса от първия. Страхотно, нали? Можем да изключим всички, освен няколко милиона бели мъже в Лос Анджелис.

— Показахте ли й снимки на престъпници от полицейски досиета?

— Не, не можахме да стигнем дотам. Майка й я изведе толкова бързо, все едно косата й се беше запалила. Не можахме да я убедим да ни даде още малко време.

— Момичето е било на единайсет — каза Джъстин. — Значи сега трябва да е на шестнайсет, в гимназията.

— Не съм спирал да мисля за Уенди Борман — каза Бруно. — Ето ти последния известен адрес на семейство Кастиля.

— Благодаря ти, Марк — каза Джъстин. — Има и още нещо, с което можеш да ми помогнеш. Запознай ме с най-добрия специалист по стари случаи, който имате.

Той бавно кимна.

— Смятай го за сторено.