Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (47)

46.

Няколко секунди по-късно Москони застана над мен, като засенчи слабото слънце.

Усетих горчив вкус в устата си. В същото време си спомних как никой не знаеше, че сме тук. Противниците ни бяха по-многобройни и по-добре въоръжени от нас. Ако трябваше да заложа на изхода от тази битка, щеше да е по-умно да заложа на тях.

Москони заговори тихо, дори меко.

— Това беше заради начина, по който говореше на господин Ночия — каза той. — По дяволите, Морган, ставай.

С усилие се изправих на крака и в същия момент Москони ми удари силно дясно кроше в брадичката. Политнах назад и отново паднах, като смачках един шезлонг и строших една масичка. Пред очите ми танцуваха петна.

— А това беше, защото си влязъл без разрешение в чужда собственост — каза Москони. — И ме нарече Франсис.

Почувствах допира на студен метал, когато притисна пистолета си в ухото ми. Другите двама се занимаваха с Рик, като ругаеха и крещяха, докато го биеха.

— Трябва да се научиш на малко уважение, Морган. И ти, и твоят приятел.

— Разбрах — отговорих аз. — Наистина. Извинявам се. Ще ми помогнеш ли да стана?

Москони се засмя. После ми протегна ръка, аз я сграбчих и му извих китката, докато не изкрещя от болка и не се свлече на земята. Пистолетът му изтрака на плочника. Сграбчих го и притиснах дулото в слепоочието на Москони. Каквото повикало, такова се обадило.

— Хвърлете пистолетите на земята! — извиках на Ричи и Спасителя. — Пистолетите на земята и крачка назад.

Джо Ричи веднага остави пистолета си на земята. Спасителя го последва.

— Морган — каза Москони и се ухили злобно. — Стига толкова. Този път печелиш.

— Не стига — възразих аз.

Не исках да тръгнат след нас, нито да ни застрелят в гърба, затова им наредих да влязат в басейна.

Рик си свали обувките и часовника и слезе по стъпалата в плиткия край на басейна, като истински джентълмен. Москони си свали сакото и скочи във водата. Дел Рио блъсна Спасителя от ръба, за да падне в басейна.

— Да не забравите и тези — подвикнах след тях и хвърлих пистолетите им във водата.

Компаньонките се приближиха. Една от тях се подпря на коленете си и с отвращение се загледа в Москони. Беше миньонче с блестящи очи.

— А сега ние как ще плуваме вътре? — попита го тя.

— Размахвайте ръце и крака — посъветва я Дел Рио.

Гленда Трийт ни гледаше от един прозорец, обрамчен с лозница, докато двамата с Дел Рио си тръгнахме от имението. Махнах й за довиждане и тя съвсем очаквано ми показа среден пръст. За съжаление, това беше всичко, което получих от посещението си в „Бенедикт Спа“.