Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (55)

54.

Круз паркира колата си пред „Бенедикт Спа“ и проследи с поглед една абсолютно зашеметяваща млада блондинка, която излезе от портала и пое надолу към улицата, и мястото, откъдето я гледаше. Беше висока около метър и шейсет и осем, с фина конструкция и къса момчешка прическа. Носеше черен клин, зелен спортен потник от спандекс и обувки без ток. Жената изключи алармата на своя кабриолет лексус, докато Круз се приближаваше към нея.

— Здрасти, може ли да спреш за малко? — каза той в движение.

Тя се качи в колата си и заключи вратата.

Круз извади значката си от задния джоб. Показа я на младата жена и направи жест, за да й покаже да си отвори прозореца.

— Откъде си? — попита го тя. — ФБР?

— Частен детектив — отговори той и се усмихна. — Трябва ми само една минута. Ти работиш в спа центъра, нали? Няма да боли, обещавам.

— Не мога да говоря с теб. Дръпни се, моля те, за да не ти смачкам пръстите на краката.

— Казвам се Емилио Круз. А ти?

— Аз съм Карла. Запиши си час, става ли? Вътре в спа центъра можем да си говорим, колкото искаш. Ако искаш, ще си говорим с часове.

— Карла, стой си в колата. Не отключвай вратата. Имам само два-три въпроса към теб, това е всичко.

Карла, фамилия неизвестна, пъхна ключа в таблото и запали двигателя.

Круз заобиколи колата отпред до другата врата. Блондинката се протегна през седалката и натисна копчето за заключване, но прозорецът остана отворен наполовина. Круз протегна ръка в колата, отвори си вратата и седна до нея.

— Слез, иначе ще викам. Ще се обадя в къщата и някой ще излезе, за да те пребие, приятел. Момчетата могат да станат много неприятни, и то много бързо.

— Идвам с мир. Не искам да те притеснявам — каза Круз. — Просто искам да те попитам нещо за Шелби Къшмън.

— Дай пак да ти видя значката.

Круз я вдигна в ръка.

— Имам разрешително — каза той. — Но не съм от полицията. Работя по случая Шелби.

В очите на младата жена изведнъж се появиха сълзи.

— Много я обичах — каза тя.

— Чувал съм страхотни неща за нея.

— Тя беше готова да плаче вместо теб, когато ти е тъжно. Да ти даде ризата от гърба си — дори когато не я искаш. И беше толкова забавна!

— Тогава какво се е случило с нея?

— Ще ти кажа това, което съм чула. Не знам дали е истина. Била е в спалнята си и някой я е застрелял. Два пъти.

— Откъде знаеш къде е била, когато е застреляна, Карла?

— Някой до басейна говореше за това. Чакай малко. Мисля, че беше Гленда.

— А Гленда откъде знае? Това е важно.

— Не знам. Нямам представа кой би искал да направи нещо на Шелби — каза Карла. — Но се радвам, че се опитваш да разбереш кой е виновен.

Круз продължи:

— Между нас казано, мислиш ли, че семейство Ночия може да има нещо общо с това?

Карла скръсти ръце на гърдите си и сякаш се сви в черупката си.

— Ти така ли мислиш?

— Аз те попитах пръв.

— Шелби изкарваше много пари и не създаваше абсолютно никакви проблеми. Просто не разбирам защо да го правят.

Карла очевидно започваше да се притеснява.

Круз й се усмихна.

— Почти свършихме. Кои бяха нейните редовни клиенти? Имаше ли някой, който да ти прави впечатление на нестабилен човек? Или такъв, който искаше тя да бъде само за него? Или отмъстителен човек?

— Не, не мисля. Но имаше няколко мъже, които постоянно си записваха часове при нея — каза Карла. — Двама от тях идваха по няколко пъти на седмица. Шелби работеше само през деня.

— Кои са те? Това може да бъде много полезно. Шелби говореше ли за тях, за постоянните си клиенти?

— Бяха от Холивуд. Единият е режисьор. Другият е актьор. Лошо момче. Не мога да ти кажа кои са. Но ти може би сам ще се сетиш. Обичаш ли да ходиш на кино?

— Естествено, кой не обича?

— Гледал ли си „Прилеп от ада“?

— Благодаря ти, Карла. Страхотна си.

— Няма такова нещо — каза тя и форсира двигателя. — Сериозно. Не сме говорили и не сме се виждали, изобщо. Не казвай на никого. И не ме посещавай, моля те — нито вътре, нито навън. И без това поемам адски голям риск, сладурче. Не искам да свърша като Шелби.