Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Private (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джеймс Патерсън; Максин Паетро

Заглавие: Детективска агенция „Private“

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Александра Худякова

ISBN: 978-954-8657-72-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4564

История

  1. — Добавяне

27.

Джъстин благодари на директор Барбара Хетфийлд за представянето и застана на подиума.

В наскоро обновената гимназия „Ройбал“ учеха пет хиляди ученици, но на нейната лекция този следобед бяха допуснати само момичетата от горните класове. Директорката беше казала на Джъстин, че лекцията й ще бъде прекалено детайлна и страшна за по-малките момичета.

Джъстин я разбираше донякъде, но да изплаши момичетата беше необходим страничен ефект от задачата да ги информира. А повечето от убитите момичета бяха от по-долните гласове. Въпреки това директорката не отстъпи.

— Аз съм психолог — каза Джъстин на учениците, събрани в залата. — Но освен това разследвам убийствата на ученичките, за които всички сте чели в интернет и сте гледали по телевизията.

Някой от първите редове кихна. Последва нервен смях и Джъстин изчака да утихне, преди да продължи.

— На първо място, искам да ви кажа, че Серена Моузес е в безопасност. Тя е била блъсната от кола и е откарана в болницата. Когато тази сутрин е дошла в съзнание, е казала името си на лекарите. Серена е със счупена ръка, но е добре и скоро ще се върне на училище.

Децата избухнаха в аплодисменти. Джъстин се усмихна. Но откриването на Серена беше повдигнало един нов въпрос: как беше възможно убиецът да е написал фалшиво съобщение по електронната поща за нея? Дали той беше наблюдавал момичето? Дали те я бяха наблюдавали?

— Това е голямо облекчение — каза тя и усети как очите й се навлажняват. — Но се налага да поговорим за момичетата от този квартал, които не са имали такъв късмет.

Джъстин кимна на помощник-учителката, която трябваше да се погрижи за нейната презентация.

Светлините в залата угаснаха и на екрана се появи миловидното усмихнато лице на едно момиче.

— Това е Кейла Брукс от гимназия „Джон Маршъл“. Искаше да стане лекар, но още преди да завърши гимназията, беше простреляна четири пъти без никаква причина. Животът, бъдещето й, децата, които можеше да има, и лекарят, който можеше да стане — всичко това вече не съществува.

Снимките на тялото на Кейла се появиха на екрана и Джъстин беше разтърсена от ужасените викове на момичетата в залата. Но трябваше да продължи. Следващата снимка беше на Бетъни, след това беше Джени, която беше учила в това училище, а после бяха всички останали имена и истории, включително и тази на Кони Ю, която беше загинала едва преди пет дни.

— Знаем, че който и да е убиецът на тези момичета, той е разполагал с лична информация за тях, така че да спечели доверието им.

Джъстин им разказа за мобилния телефон на Кони, който бяха намерили, и за текстовото съобщение от анонимен номер.

— Момичета, приятелката на Кони всъщност не е изпращала никакво съобщение. Това е бил фалшив есемес. Номер. И номерът е свършил работа. Как можете да разберете, ако някой се опитва да ви измами по този начин? На първо място, ако някой — който и да е — ви помоли да отидете някъде сами, не отивайте. Кажете и на момичетата от долните класове да не ходят никъде сами. Разбрахте ли?

Чу се приглушен хор от момичешки гласове, които отговориха утвърдително.

— Искам всички да станат — продължи Джъстин. — И искам да повторите нещо след мен.

Разнесе се шум от хиляда деца, които се изправиха на крака, сгъваемите седалки на столовете им се удариха в облегалките, а учебниците им изтрополиха на пода.

Гласовете им отекнаха в нестроен хор, като повтаряха думите на Джъстин:

„Обещавам… да не ходя никъде… сама“.

Джъстин се надяваше, че е успяла да ги впечатли. Но продължаваше да се страхува. Страхуваше се как някое от тези момичета си мисли, че е различно от другите, че знае по-добре от Джъстин, и че точно то никога няма да умре.