Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (34)

33.

Томи, който винаги е бил маниак на тема контрол, държеше да избере ресторанта, в който да се срещнем. „Крустейшън“ е популярно място за морска храна — виетнамска кухня, което се намира на булевард „Санта Моника“, на няколко входа от неговия офис.

Казах му, че ще бъда там след двайсет минути, и точно двайсет минути по-късно влязох в ресторанта.

Казах името си на управителката, която ме преведе по стъкления под. Отдолу се виждаше поточе, пълно с жива риба. Настани ме в „сепарето на господин Томи“ до фонтана и ми даде меню.

Разгледах го и когато отново вдигнах очи, брат ми вече се приближаваше на зигзаг през ресторанта, като спираше да се ръкува с разни хора по масите, все едно участваше в предизборна кампания.

Ако в Бевърли Хилс изобщо има нещо важно, това е да изглеждаш добре. И Томи се справяше чудесно с тази задача.

— Брат ми — каза той, когато стигна до нашата маса.

Изправих се. Прегърнахме се леко враждебно. Той ме потупа по гърба.

— Как върви? — попитах аз.

— Фантастично — отговори Томи, като се настани в сепарето. — Нямам много време. Аз ще поръчам.

Сервитьорката пристигна, зае предизвикателна поза, отбеляза как двамата сме близнаци и започна да флиртува с Томи. После взе поръчката ни от „тайното меню“. През цялото време мислите ми препускаха, докато се опитвах да измисля как да подходя към Томи с това, което знам.

— Чух, че твоят приятел Къшмън няма да го отнесе за убийството на жена си — каза той.

— Той не го е извършил.

— На колко искаш да се обзаложим? — попита брат ми.

Бизнесът на Томи, охранителна агенция Private, предлагаше телохранители на звезди и бизнесмени, които търсеха защита, обществен статус или и двете едновременно. Томи се беше възползвал от контактите на татко много повече от мен. Той се огледа и подхвърли:

— Колкото и голям боклук да беше татко, щеше да ни отнеме много повече време да стигнем дотук, ако не беше той.

— Значи наистина си добре, Томи? Радвам се да го чуя.

— Естествено. Половината от хората тук са ми клиенти, за Бога.

Томи се облегна назад и ме изгледа подозрително, докато сервитьорката ни поднесе порции задушени омари с чеснови спагети и ни попита дали имаме нужда от нещо друго.

— Добре сме, сладурче — каза брат ми на сервитьорката, после се обърна към мен. — За какво искаше да говорим?

— Разбрах, че още залагаш — казах му аз.

— Кой ти каза? Ани, онази малка…

— Не съм говорил с нея.

— … кучка — завърши той, като имаше предвид своята прекалено търпелива и всеопрощаваща съпруга и майката на сина му. — Защо й се обади, Джак?

— Не съм говорил с Ани от Коледа.

— Тя трябва да е благодарна за живота, който й осигурих — каза Томи, като счупи един омар на две с ръце. — Дрехи. Коли. Където и да отиде, хората се отнасят с нея като с принцеса. Ще се наложи пак да й обясня защо не трябва да си отваря устата.

— А тя знае ли, че дължиш на мафията шестстотин хиляди долара, Томи? Защото съм готов да се обзаложим, че не си й казал за това.

— Това не е нейна работа, юнако. Нито пък твоя. Ако съм се забъркал в нещо, сам ще се оправя. Не се съмнявай в това.

— Иска ми се да можех да ти повярвам.

— Върви по дяволите. Не ме търси повече, става ли? Една картичка за Коледа е достатъчна. А още по-добре ще бъде, ако няма дори картичка за Коледа.

Томи хвърли салфетката си на масата и изхвърча навън.