Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (70)

69.

— Помниш ли случая с убийството на Уенди Борман? — попита Джъстин.

Във въздуха се носеше миризма на пържена риба, пържен лук и пържени картофи.

Джъстин беше седнала от едната страна на малка квадратна масичка в столовата на гимназията в Белмонт, а от другата страна седеше Кристин Кастиля. Единствената свидетелка на отвличането на Уенди Борман вече беше на шестнайсет години. Дребничко момиче, обгърнало тялото си с ръце, докато гледаше Джъстин отдолу нагоре с големите си очи, наполовина скрити под гъстите кестеняви кичури на челото си.

Човек нямаше нужда да бъде психолог, за да разбере, че Кристин е изплашена. Джъстин знаеше, че трябва да действа внимателно, но и самата тя не се чувстваше особено сигурна. Отчаяно се нуждаеше това момиче да й каже нещо, което да я отведе до убиеца на ученички, преди да е убил отново.

— Бях само на единайсет години, когато се случи — отговори Кристин. — Нали знаете това?

— Да, знам.

Джъстин завъртя сламката в пластмасовата чаша с диетична кола и лед.

— И все пак, можеш ли да ми разкажеш какво видя? — настоя тя. — Трябва да го чуя от теб.

— Да не мислите, че същите момчета — те сигурно вече са мъже — са убийците на момичетата от града?

Някой изпусна леген с чинии зад умивалниците. Трясъкът беше ужасен и допълнително изопна нервите им.

Джъстин изчака хлапетата в столовата да спрат да ръкопляскат, преди да отговори:

— Възможно е. Между убийствата на Уенди Борман и Кайла Брукс има пролука от три години. Затова никой не се е сетил да ги свърже. И точно затова е толкова важно да разбера на какво си станала свидетел. Ако Уенди Борман е била първата им жертва, може да са допуснали някаква грешка.

— Беше обикновен черен микробус — каза Кристин. — Спря на една пресечка на „Хайпириън“ и когато пак погледнах към него, двама мъже бяха хванали момичето. Но всичко продължи само една секунда, нали разбираш? А тя сякаш беше получила някакъв пристъп или нещо подобно. Двамата я метнаха в микробуса, после единият се качи зад волана и те си тръгнаха. Вече разказах на полицията как изглеждаше шофьорът.

— Уенди Борман е била зашеметена с електрошоков пистолет — каза Джъстин. — Това е обяснението за пристъпа, който си видяла. А майка ти не е видяла нищо, така ли?

Кристин поклати глава.

— Дори аз не бях сигурна, че съм видяла нещо. Все едно беше рекламна пауза между мислите ми — толкова бързо се случи. Аз замръзнах и когато майка ми се обърна, за да види какво гледам, микробусът беше изчезнал. Тя не ми повярва — или не пожела да ми повярва. Но когато започнаха да говорят за това по телевизията, най-сетне реши да се обади в полицията. Майка ми повярва на телевизията, но не искаше да повярва на мен.

Покрай масата им минаха няколко хлапета и любопитно огледаха жената с делови костюм, която сериозно разговаряше с тяхната съученичка.

— Разкажи ми за момчето — онова, на което си видяла лицето.

— На скицата, която нарисуваха в полицията, малко приличаше на Кларк Кент от филма за Супермен. Но той не изглеждаше точно така. Носът му беше някак остър, разбираш ли? И ушите му май стърчаха. Искам да кажа, определено стърчаха.

— Видя ли регистрационния номер на микробуса? Дори ако си спомниш една или две цифри, ще имаме нещо, по което да работим.

Момичето замълча — ровеше в паметта си.

В този момент се разнесе силното дрънчене на училищния звънец. Хлапетата наоколо се изправиха изведнъж и няколко от тях бутнаха Джъстин по ръката, като събориха куфарчето й на пода, докато се отдалечаваха към кофите за боклук и изхода на столовата.

— На задния прозорец имаше лепенка — внезапно каза Кристин. — С надпис „Напредък“. Като името на компютърната компания. Но нямаше петна като на крава, както е на тяхното лого.

— Каза ли това на полицията?

— Мисля, че да. Майка ми беше много стресната. Нямаше търпение да ме изведе от полицейското управление.

Джъстин погледна момичето и то за момент издържа погледа й.

— Виж дали ще можеш да нарисуваш този надпис — каза Джъстин, като й подаде джобния си компютър и електронната писалка.

Момичето прехапа долната си устна, докато скицираше овал, в който с щриховани букви написа „Напредък“.

— Мисля, че беше така. Не знам защо съм го запомнила толкова добре, но го помня.

Джъстин разгледа грубата скица. Надписът приличаше на емблемата на едно частно училище в Санта Моника, което се казваше „Напредък“.

Докато работеше в общинската психиатрична клиника, често минаваше с колата си покрай него, когато имаше часове в Държавната, т.е. Калифорнийската щатска болница за лечение на психични заболявания.

Все още ясно си спомняше пациентите си — хора, които бяха запалили къщи, бяха убили братята или сестрите си, бяха застреляли родителите си или бяха взривили училища. Работата с тях беше опустошителна за психиката и абсолютно демотивираща за кариерата, но я беше научила как мислят някои от най-отвратителните човешки същества на планетата.

Тогава Джъстин често си беше мислила за контраста между Държавната болница и частното училище „Напредък“ — бяха само на километър и половина едно от друго, но сякаш в съвсем различни светове във всеки друг смисъл, освен в чисто географския. И сега се замисли за лепенката с надпис „Напредък“.

В досието на Уенди Борман не се споменаваше нищо за такава лепенка.

Лепенката беше новост.

Описанието на лицето на единия от извършителите също беше ново.

Може би този случай се развиваше? Ако изобщо бяха същите престъпници.

— Ще разпознаеш ли онова момче, ако го видиш отново?

— Никога няма да забравя лицето му.

— Благодаря ти, Кристин — каза Джъстин и подаде визитната си картичка на момичето. — Обади ми се, ако се сетиш за нещо друго. Следващия път, когато се срещнем, вече ще се познаваме.