Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (89)

88.

Чувствах се доста гадна. Чувствах се предаден от брат си. Качих се на магистралата и потеглих на север, като едва забелязвах табелите, които профучаваха покрай мен. Скоростта ми даваше усещане за бягство, но мислите ми продължаваха да кръжат като ястреб на амфетамини.

Можех да бягам, но не можех да се скрия от ужасното чувство за вина за Джеф Албърт. Знаех, че не е логично да се обвинявам за смъртта му, но това изобщо не ми помагаше.

Слязох от магистралата на улица „Карильо“ в Санта Барбара и отново се върнах на магистрала 101, но този път в южна посока, обратно към Лос Анджелис.

Сложих телефона си на поставката и се обадих на Джъстин. Когато чух гласа й от колоните в колата, очите ми се насълзиха.

— Джак. Идваш ли към офиса? Искам да ти кажа какво се случи.

— Имаш ли време да пием кафе? — попитах я аз. — Трябва да поговоря с теб за нещо.

— Ами, добре — отговори тя. — Да се срещнем в „Роуз“. Само не ми казвай, че си готов да споделиш нещо за себе си, Джак?

— Е, човек никога не знае. И по-странни неща са се случвали.

— Не е така — отвърна тя. — Не и с теб.

Никога не ми се беше случвало нищо лошо, докато съм пил кафе с Джъстин. Освен това не можех да си спомня случай, в който да не ми е помогнала.

Кафене „Роуз“ беше в сграда, която някога беше служила за диспечерски офис на една газова компания. Имаше много прозорци и открити носещи греди на тавана. Кафенето разполагаше със собствена пекарна и маси, големи колкото една пица, като всичките бяха пълни. Вътре ухаеше на палачинки с канела и сладко от ябълки.

Когато пристигнах, Джъстин ме чакаше на любимата си маса в дъното. Беше облечена с тесни черни панталони и перленосива блуза с дантела на яката. Косата й беше хваната на конска опашка с розов ластик, който отиваше на червилото й.

Тя ми се усмихна и премести дамската си чанта на пода, за да ми освободи столчето. Седнах и Джъстин ме попита:

— И какво, къде беше, когато земята кихна?

Когато влязох в „Роуз“, си спомних как идвахме заедно тук едно време. Бяхме в това кафене всяка неделя сутрин, четяхме вестници и оценявахме културистите, които минаваха след тренировката си в зала „Голдс“. Често бях виждал тук Арнолд, както и Оливър Стоун, защото студиото му беше на няколко пресечки разстояние.

Казах на Джъстин, че съм бил в „Сини небеса“ и не е имало сериозни щети. Това беше технически вярно, но не беше цялата истина. Искаше ми се да й разкажа останалото. Искаше ми се да ми помогне да се събера. Надявах се да забележи болката в очите ми.

— Аз бях на булевард „Феърфакс“ — каза ми тя. — Отбих на паркинга на онзи мол до „Олимпик“. Страшна работа. Наистина ми се стори, че тази минута и половина беше дълга цяла вечност.

Джъстин дори не спря да си поеме дъх. Вдигна куфарчето си на масата, извади от него няколко дневници на различни випуски от гимназията и се зае да ми показва списък с имена и телефонни номера.

— Моля се интуицията да не ме лъже, Джак. Може би едно от тези хлапета е нашият убиец. След това отивам да се срещна с Кристин Кастиля. Тя е ключът към този случай, заклевам се.

Джъстин ми показа снимки на няколко гимназисти, които отговаряха на описанието на Кристин Кастиля за вероятния похитител на Уенди Борман. Опитах се да се съсредоточа, но мислите ми непрекъснато се връщаха към Афганистан. Виждах Дани, а кръвта му изглеждаше искрящо зелена през очилата ми за нощно виждане. Джеф Албърт продължаваше да крещи в съзнанието ми: „Дани е мъртъв!“.

— Добре ли си? — попита ме най-сетне Джъстин. — Томи добре ли е? Нещо е станало, нали?

— Той е добре. Но аз…

Лицето ми почервеня.

— Изведнъж си спомних нещо от войната. Искам да ти разкажа.

Джъстин затвори дневника и погледна часовника си.

— Дявол да го вземе, Джак. Трябва да тръгвам. Имам среща с Кристин на „Мелроуз“ след двайсет минути. Ако не съм там, тя ще си тръгне веднага. Ще ти предложа нещо. Ела с мен. Можем да говорим в колата, докато пътуваме натам.

— Не, ти върви — казах аз. — Това може да почака. Честно. Томи е добре. И аз съм добре.

Джъстин рязко затвори куфарчето и си взе дамската чанта. После се изправи и отпусна ръка на рамото ми.

Очите ни се срещнаха. Тя се усмихна и аз за миг си помислих, че ще се наведе да ме целуне. Но тя не го направи. Вместо това каза:

— Пожелай ми късмет. С това момиче ще ми трябва.

— Късмет — казах аз.

Тя отговори, че ще се видим по-късно. А после не ми оставаше нищо друго, освен да проследя през прозорците с многобройни стъкла как Джъстин излиза от кафенето, отива до колата си и ме оставя съвсем сам.

„Точно това заслужаваш, Джак“, казах си аз.