Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (91)

90.

Точно тук беше започнало всичко, нали? Всички убийства досега.

„Беки“ беше миниатюрно кафене на булевард „Хайпириън“. Вътре беше сумрачно и миришеше на кафе и на дезинфектанта, с който едно момче почистваше пода. На стената над касата имаше електрически часовник. Той шумно изщракваше всеки път, когато се премести стрелката за минутите.

Джъстин се чудеше какво ли правят убийците на ученички точно сега, в този миг.

— Ето там седяхме — каза Кристин и посочи едно сепаре със седалки от червен винил и маса, издраскана от десетилетия поръчки от дневното меню.

До сепарето имаше панорамен прозорец, от който се виждаше оживеното движение по булевард „Хайпириън“ в обедната почивка. Един мотоциклет с бръмчене мина на жълто и дебелият задник на мъжа, който го караше бавно, се отдалечи по булеварда.

— Аз седях тук — продължи Кристин. — Мама — ей там. Сякаш все още го виждам.

Сервитьорката имаше буйна посивяла коса, престилка върху синята си кадифена рокля и значка, на която пишеше „Беки“. Изглеждаше така, все едно беше прекарала последните петдесет години в едноименната сладкарница.

Джъстин си поръча кафе, черно. Кристин помоли за салата с риба тон, после каза:

— Ако трябва да съм честна, доктор Смит… Не искам да причинявам неприятности на някого, ако не съм сигурна.

— Не се тревожи за това, Кристин. Твоята дума сама по себе си не може да навреди на никого. Дори тогава ще имаме нужда от доказателства. Да осъдиш някого за убийство, не е лесна работа.

— Микробусът спря по средата на улицата — каза Кристин и посочи към пресечката. — Аз погледнах настрани, а когато отново погледнах натам, онези двама мъже бутаха русото момиче в микробуса.

— Искаш ли да погледнеш няколко снимки?

— Разбира се. Ако това може да помогне.

Джъстин извади трите дебели дневника на випуските от куфарчето си и ги побутна през масата към момичето.

После се зае да отпива от кафето си, като наблюдаваше как Кристин разглежда снимките по страниците. Момичето спираше да огледа подробно не само портретите на отделните ученици, но и груповите снимки, както и тези, на които учениците не подозираха, че са ги снимали. В продължение на няколко дълги секунди тя не откъсна поглед от една черно-бяла фотография на група ученици, която беше надписана „Нашият екип“.

— Какво видя? — попита най-сетне Джъстин.

Кристин заби пръст в снимката, като посочи едно момче, подредено заедно с девет или десет други хлапета. После възкликна:

— Това е той.

Джъстин завъртя дневника и го придърпа към себе си.

Надписът под снимката изреждаше имената на екипа от ученици, който беше съставил дневника, и техните випуски. Тя сравни надписа с лицата им, после прелисти до портретните снимки на випуск 2006 година.

Момчето, което Кристин беше посочила с изгризания нокът на пръста си, беше с тъмна коса, носът му наистина можеше да бъде определен като остър, а ушите му наистина стърчаха.

Джъстин изведнъж се изпълни с такава възбуда, че сякаш можеше да захранва цялата източна част на Лос Анджелис с електричество само от настроението си.

Дали паметта на Кристин наистина беше толкова добра? Или просто се опитваше да угоди на Джъстин, както беше казала майка й?

— Кристин? — каза Джъстин. — Било е през нощта, нали? Микробусът е спрял само за минута, а момчетата са били в движение. Сигурна ли си, че това е момчето, което си видяла?

Кристин беше интелигентно момиче и веднага разбра какъв е потенциалният проблем.

— Нали сама се притеснявах, че няма да мога да го позная? Но го познах. Както ви казах още първия път, доктор Смит, никога няма да забравя лицето му.

— Добре, Кристин. Страхотна работа. Това лице вече си има име. Това е Рудолф Кокър.